ПАТРИАРХ ЙОСИФ ІІ И НЕГОВИТЕ УЧЕНИЦИ
Пламен Павлов
Сред най-видните личности във Византия, а и в цяла Европа през първата половина на ХV в. присъства един българин, чийто живот и дело все още са недостатъчно проучени и известни на широката публика - патриарх Йосиф ІІ Константинополски (1416-1439), загадъчният син на цар Иван Шишман. Онова, което знаем за може би най-забелeжителния българин от ХV-то столетие, впрочем, не е толкова малко - особено на фона за оскъдните ни знания за други видни личности от същата епоха. И все пак, около неговия произход, конкретни дела и цялостна дейност продължава да има неясноти и спорни въпроси. Не по-малко впечатляващо е, че около патриарх Йосиф ІІ се създава кръг от ученици и съмишленици, голяма част от които са българи. Сред тях са и духовни глави на други православни народи и държави, знакови личности в тогавашния християнски свят.
“СИНЪТ НА ВАСИЛЕВСА ШИШМАН…”
Роден в Търново около 1363-1365 г. като извънбрачен син на все още твърде младия престолонаследник и бъдещ цар Иван Шишман, като юноша Йосиф (светското му име остава непознато) приема монашеството. Знае се, че е пребивавал в манастира “Алипу” на Света гора Атонска. През 1393 г., т.е. именно в годината на падането на “Богопазения царевград Търнов” в ръцете на османските завоеватели (!), Йосиф е ръкоположен за митрополит на Ефес - “градът на Пресвета Богородица”, една от най-древните и престижни катедри не само на Константинополската патриаршия, но и в целия християнски свят. Подобно назначение няма как да се дължи на случайни обстоятелства - то предполага доказан престиж на удостоения с толкова висок пост около 30-годишен монах. И не само заради знатното потекло на Йосиф, който обаче не е “ромей”, а българин (т.е. чужденец), колкото поради натрупания към онзи момент авторитет като атонски монах, познавач на богословието, проявени вече организационни способности, и т.н. След двадесет и три години владишка служба в Ефес, който отдавна е в земите, завладени от османските турци, на 21 май 1416 г. българският царски син е избран за вселенски патриарх в Константинопол.
По този повод един византийски монах много години по-късно е записал: “Йосиф беше избран за константинополски патриарх в дните на господин василевса Мануил [ІІ Палеолог] и епископства 32 години. Той беше с красива външност, посивели коси и [висок] ръст, неопитен във външната [светската] мъдрост. Казваха, че е незакороден син на василевса Шишман. Той възобнови манастира Филантропос във Византион [Константинопол]“. На свой ред един дубровнишки дипломат споделя, че Йосиф е “българин по народност”, говорещ български (майчин) език, поради което контактува лесно с католиците от славянските страни.
Патриарх Йосиф ІІ ръководи византийската църква и олицетворява световното Православие във време на тежка политическа безизходица, на отчаяни опити за оцеляване на Византийската империя, на разгорещени, безкрайни и най-често безплодни прения “за” и “против” идеята за уния между Константинопол и папския Рим. Бидейки мъдър архиерей, Йосиф ІІ се стреми да балансира между спорещите страни, като е категорично за единство, но не е съгласен на прекомерни отстъпки пред западната църква. Надали може да има съмнение, че някой е можел да прозре по-ясно необходимостта от общ християнски фронт срещу османската заплаха от един българин, при това син на мъченически погубения търновски цар Иван Шишман.
Йосиф ІІ и император Йоан VІІІ Палелог водят огромна делегация от около 700 души за участие във Фераро-Флорентинския събор (1437-1439 г.), призван да постигне търсеното единство на християнския свят. Във времето на събора патриархът е радетел за сближение с католическата църква, което да бъде постигнато с приемливи и за двете страни компромиси, взаимно зачитане и равнопоставеност. Ролята на Йосиф ІІ все още не оценена по достойнство. За разлика от “полюсите” в полемиката на събора - “латинофилите” начело с Висарион и Исидор (вж. за него по-долу) и “твърдите православни”, водени от Марк Ефески, патриархът олицетворява онзи “среден път”, който е за споразумение със западните християни, базирано на съборното начало.
В проточилите се преговори някои среди в католическия лагер прибягват до грубо насилие над православните делегати. В тази връзка е и версията, че патриархът фактически е убит тайно (удушен), с което внушителната група от представители на православните църкви е обезглавена… Днес надали е възможно да бъде проверена достоверността на тази версия, а и повечето изследователи я игнорират или отхвърлят. Така или иначе, самото съществуване на подобно подозрение противоречи на представата за “прокатолическо” поведение на патриарха българин. Йосиф ІІ умира на 10 юни 1439 г. (месец преди подписването на акта на унията на 6 юли) във Флоренция и е погребан в църквата “Санта Мария Новела”. Гробът му съществува и днес, като е редно да се превърне в едно сакралните места за българите в Италия и цяла Европа.
ИГНАТИЙ - МИТРОПОЛИТ НА ТЪРНОВО
На едно на заседанията на Фераро-Флорентинския събор патриарх Йосиф ІІ прави обширно изложение, в което се съдържа съгласие със западната теза за природата на Светия Дух (т.нар. “Филиокве”), но митрополите на Търново (Игнатий) и Молдова (Дамян) неочаквано гласуват “против”. Византийският съвременник и участник в делегацията Силвестър Сиропул отбелязва, че ядосан от това поведение, патриарх Йосиф се обръща към тях с думите: “Не сте ли вие мои хора? Нима аз не ви помогнах да напреднете и не ви ли издигнах, не сте ли получили от мене всичко, което имате, не сте ли от моята килия и от моята фамилия?”
Този пасаж, на който обърна внимание проф. Иван Тютюнджиев, хвърля нова светлина не само върху личността на Игнатий, но върху патриарх Йосиф ІІ и неговия най-близък кръг от ученици и сподвижници. Очевидно Игнатий е не само приближен на патриарха, но и представител на търновската аристокрация, дори на царския род на Шишмановци! Това обяснява защо нейде преди 1435 г. той е ръкоположен от патриарх Йосиф за митрополит на старата българска столица, а по време на събора е своего рода координатор на всички православни делегации, участващи в неговата работа. По време на продължителните и сложни прения Игнатий се изявява като отличен църковен дипломат, но и като състрадателен и грижовен човек - така например той помага на един изпаднал в беда грузински епископ да се завърне в родината си. След смъртта на патриарх Йосиф ІІ (10 юни 1439 г.) Игнатий се стреми да продължи неговата линия, а впоследствие е лоялен към сключената на 6 юли с.г. църковна уния.
Завръщайки се в Търново, митрополит Игнатий полага много грижи за своето паство. Както заключава Иван Тютюнджиев, именно Игнатий възстановява порядъка в обширния диоцез на Търновската патриаршия, изпаднала в тежка ситуация след изпращането на патриарх Евтимий на заточение през далечната 1395 г. По негово време е извършено и основно преизписване на църквата “Св. апостоли Петър и Павел” - главният храм на града след падането му под османска власт. Според наблюденията на изкуствоведите във великолепните стенописи се чувства определено западно (италианско) влияние в духа единението на църквите. От друга страна, Игнатий участва активно в заседанията на православното духовенство в Константинопол, където умира през 1464 г. Според едно латинско сведение, датирано година по-рано, Игнатий е продължавал да бъде наричан “патриарх Търновски и на цяла България” - свидетелство, че въпросът за автокефалността и статута на българската църква и в средата на ХV в. не е бил окончателно решен.
ДАМЯН - МИТРОПОЛИТ НА МОЛДОВА
Митрополит Дамян (1437-1447) е една от най-значимите фигури в духовния, а и в политическия живот на средновековното княжество Молдова. Този български монах и близък сподвижник на прочутия Марк Ефески, е ученик на патриарх Йосиф ІІ. Както стана дума по-горе, възможно е, подобно на Игнатий, той да е представител на българския аристократичен елит. Скоро след назначаването му за митрополит Дамян води молдавската църковна делегация на Фераро-Флорентински събор (1437-1439 г.). След края на събора Дамян се завръща в Молдова, чийто духовен водач остава до смъртта си през 1447 г., т.е. цяло десетилетие митрополитът българин играе много важна роля за младата молдавска църква. Надали е случайно, че големият молдавски интелектуалец и неин владетел княз Димитрий Кантемир го смята за първия митрополит на своята страна, създател на тамошната православна църква. Това не е вярно (Молдова има митрополит още от 1387 г.), но твърдението на Кантемир отразява убедително мястото на Дамян в историята на страната, нейната култура и църква. Струва си да се помисли и за политическите заслуги на митрополит Дамян, особено в размирните времена след смъртта на Александър Добрия (1432 г.).
ТЕОКТИСТ - МИТРОПОЛИТ НА МОЛДОВА
Другият голям българин в историята на Молдова през ХV в. е Теоктист, заемал митрополитската катедра в Сучава през 1453-1478 г. Няма съмнение, че той е свързан с митрополит Дамян и негов по-млад български събрат - Теоктист също участва в работата на Фераро-Флорентинския събор, и то като архидякон в “партията” на Марк Ефески. Не е изключено скоро след събора той да е отпътувал за Молдова, където става игумен на манастира в Нямц. По-този начин той продължава българската линия в този водещ манастир, където се пази безценното книжовно наследство на Търновската книжовна школа.
През 1453 г. Теоктист е ръкоположен за митрополит на Сучава и цяла Молдова, но не от Константинопол, а от печкия (сръбския) патриарх Никодим. В случая не става въпрос за междуцърковен конфликт, а за акт, предизвикан от метежните събития след превземането на Константинопол от османците на султан Мехмед ІІ на 29 май 1453 г.
Теоктист е митрополит на Молдова в продължение на четвърт век, бидейки духовен водач на княжеството до смъртта си (18 ноември 1478 г.). Той светителства при най-изтъкнатия средновековен молдавски владетел Стефан Велики (1457-1504). Сътрудничеството на Теоктист с този даровит държавник дава своите резултати. Явно под влияние на Теоктист княз Стефан става най-големият след българските царе ктитор на прочутия манастир “Св. Георги Зограф” - българската обител на Света гора.
Предвид яростната съпротива срещу османската експанзия ролята на митрополит Теоктист за сплотяването на молдавските християни явно е твърде значима. Стефан Велики го нарича свой “отец”, което надали е само проява на обичайна любезност към духовния глава на младото княжество. По времето на Теоктист наред с много други събития е изграден и манастирът Путна (един от най-знаковите паметници на средновековната молдавска култура), осветен от самия него на 3 септември 1470 г. Името на бележития българин присъства и в молдовското летописание.
ИСИДОР - РУСКИ МИТРОПОЛИТ, ПАПСКИ КАРДИНАЛ, ЛАТИНСКИ ПАТРИАРХ НА КОНСТАНТИНОПОЛ
Исидор, една от най-бележитите личности на европейския ХV в., също е тясно свързан с патриарх Йосиф ІІ. Най-често се твърди, че той е роден около 1380 г. в Солун, като в някои съвременни паметници е наричан “Исидор Солунски”. Според други източници обаче е произхождал от Пелопонес. Обстоятелството, че е знаел български свидетелства, макар и косвено, че е възможно Исидор да е бил представител на българските славяни (потомците на езерци, милинги и др.), които и през ХV в. са все още достатъчно ясно обособени на полуострова. Исидор най-често е определян като “грък”, но в руски паметници се твърди, че е българин. Предвид традиционното в онази епоха българско присъствие в руската църква това е напълно логично и закономерно.
Ранните години от живота на Исидор са забулени в неяснота. През 1409 г. става монах в един манастир в Монемвасия в Пелопонес, а през 1433-1436 г. е игумен на манастира “Св. Димитър” във византийската столица. Привличането на този изключително образован монах в Константинопол най-вероятно е следствие на вече създадена близост между него и патриарх Йосиф ІІ. През 1434 г. Исидор е изпратен от патриарха и император Йоан VІІІ Палеолог на Базелския събор на католическата църква. Не случайно патриарх Йосиф ІІ ръкополага Исидор за митрополит на Киев, Москва и “цяла Русия”, с което го прави приемник на българите Киприан и Григорий Цамблак (вж. статиите за тях в том ІІІ на тази поредица) в руските земи.
Исидор води голяма руска делегация на Фераро-Флорентинския събор, където той заедно с Висарион изпъква като водач на пролатинската “партия”. Тази позиция му коства митрополитския пост в Москва, където унията среща съпротива, а впоследствие и пълно отрицание. Исидор е сред най-обругаваните от крайния православен “лагер”, като е наричан “еретик” и дори “апостат” (”отстъпник”) от вярата… По тази причина е принуден да напусне Русия, като се установява в Рим, а през 1439 г. става един от кардиналите на Римо-католическата църква. През 1442 г. Исидор е лишен от поста на руски митрополит, но е показателно, че катедрата в Киев е наследена от приближения до него монах Григорий Българина.
През 1452 г. кардинал Исидор пристига в Константинопол, водейки малък контингент от 200 войници, с които участва в отбраната на византийската столица. След нейното превземане от ордите на султан Мехмед ІІ Фатих на 29 май 1453 г. той се завръща в Рим. Заради своите заслуги и качества на 20 април 1458 г. Исидор е избран за титулярен “латински патриарх” на Константинопол, какъвто остава до смъртта си на 27 април 1463 г. в Рим.
Исидор е малко известен на българските читатели, а историческата ни наука определено е в дълг към този духовен водач от европейска величина. Надали може да има съмнение, че Исидор, подобно на Киприан, Григорий Цамблак, Йосиф ІІ и други свои съвременници, влага в идеята за уния надеждите за християнско единство и спасение на балканските народи от чуждото иноверно владичество.
ГРИГОРИЙ ІІ БЪЛГАРИН - МИТРОПОЛИТ НА КИЕВ И ЛИТВА
Този виден българин, духовен глава на руските земи от 1448 до 1474 г., на практика е напълно непознат за широката публика в България. Роден е в българските земи, като е привлечен в Константинопол най-вероятно от патриарх Йосиф ІІ. Когато Исидор става митрополит на Русия, Григорий е негов пръв помощник - протодякон. Придружава Исидор на Фераро-Флорентинския събор, а по-късно заедно с него е в Рим. През 1452 г. е в Константинопол, а през 1458 г. е ръкоположен от патриарх Григорий Мамас (според някои учени с българско потекло по бащина линия) за митрополит на Киев. По същото време духовенството в Москва, опълчвайки се срещу унията, отказва да се подчинява на Константинопол, а за митрополит е избран Йона.
През 1470 г. Григорий Българина се отказва от унията, чието фиаско по същото време е факт. Киевският митрополит българин умира в началото на 1474 г. Изследователите на църковната история на Киев и Литва го наричат и “Григорий ІІ” предвид обстоятелството, че и преди него катедрата е заемана от митрополит със същото име (при това също българин!) - прочутият писател Григорий Цамблак.
ЙОСИФ БОЛГАРИНОВИЧ - МИТРОПОЛИТ КИЕВСКИ, ГАЛИЦКИ И НА “ЦЯЛА РУСИЯ”
Този виден архиерей, стоял начело на руската църква от 1497 до смъртта си през 1501 г., също следва линията за сближение на църквите. Възможно е да е бил приближен на митрополит Григорий ІІ Българин. За първи път Йосиф е споменат през 1492 г., когато е архимандрит в Слуцкия манастир (в днешна Белорусия) - като такъв той е пратеник при вселенския патриарх в Константинопол. През 1494 г. е ръкоположен за епископ на Смоленск, а три години по-късно става митрополит на най-голямата епархия в тогавашния православен свят. Фамилното име или прозвище “Болгаринович” не е обяснено, но най-вероятно е свързано с произхода на предците на Йосиф.
