За търпението...

Разглеждано философски,  търпението стана за мен психологическа категория, която поставя за разглеждане много страни от моя ментален и емоционален багаж! Кога, колко и с какви други мерни средства се измерва стойността на търпението? Какво е мястото му в съзнателният ежедневен трудов и емоционален процес? Вредно ли е или не?

До колкото се простират знанията ми, считам, че поместеното по.долу, дава до някъде отговор на въпросите, които поставих в началото.

Търпението е своеобразен катарзиз - пречистване и израстване на ума и сърцето.
То е тунелче, през което минават нашите болка, гняв, прекомерна радост, за да се уталожат до степен, в която могат да бъдат обуздани и поносими. Търпението трансформира енергиите, канализира ги, облагородява ги. То помага да погледнем с прояснено съзнание на неща, които в един момент са ни обсебили. 
Но не бъркайте търпението с отлагането и бездействието.
Търпението означава и постоянство и затова помага в постигането на мечтите. Който много бърза, до никъде не стига. Festina lente /бързай бавно/ са казали древните. 
Търпението е преход, а всички преходи искат някаква малка жертва. 

Когато търпим, ние в някаква степен всъщност страдаме, защото спотаяваме стремежите и желанията си, импулсите си, докато дойде по-подходящо време за тяхната изява. Търпението е изчакване, през което ни спохожда мъка: "потърпи и ще ти мине", "трай малко, не боли чак толкова", "търпение му е майката, "бъди търпелив" - примерите са много. 

Търпение и постоянство човек трябва да проявава, когато е убеден , че целите, които си е поставил са добри – за него и за другите.
С търпение и постоянство може да се постигне всичко.
Търпение се изисква да приемем себе си такива, каквита сме и хората такива, каквито са.
Особено търпение и постоянство трябва да проявяват възпитателите – учителите, родителите.
Например: Учителят си е поставил за цел да възпита у своите ученици необходимите добродетели, за да станат истински проводници на Христовото съзнание. За това се изисква голямо търпение и постоянство.
Особено търпение и постоянство се изисква от родителите при възпитанието на своите деца. 
Търпение и постоянство се изисква при трансформиране на негативните качества на нашия характер към по- добро.
Търпение човек трябва да проявява при изпълнение на своите обещания.
Изобщо, да постигне каквото и да било, човек трябва да проявява тази добродетел- търпението.
“Търпи, и ще си спасиш душата!”

"В психическия живот думата „търпение” изразява сила, която противодейства на дадено напрежение, външно или вътрешно.

Търпението не е неволя, то е качество на разумния човек. Само разумния човек търпи.

Когато човек придобие търпение, всичките му работи се оправят.

Търпението е основа на живота. Няма ли търпение, човек не може да свърши никаква работа.

Търпението е най- великото качество, най- благородната черта в човешкия характер.

Търпение - да издържите на всички противоречия и да изслушвате всички.

Който е дошъл човек на земята трябва да ес учи на търпение, с което изучава себе си и своите ближни. Дойде ли човек при вас и с часове да ви разправя своите работи, вие трябва с търпение да го изслушате. След това ще хлопа друг на вратата ви - и него трябва да изслушате.

Какво нещо е търпението? От какво се обуславя? За да има търпение, човек трябва да е дошъл до вътрешно разбиране на живота. Това разбиране се придобива тогава, когато във всичко и навсякъде човек вижда Провидението.

Човек трябва да бъде търпелив, да се научи да слуша, да гледа, без да дава мнението си.

Да бъде човек търпелив, това е цяла наука, цяла философия. Човек трябва да работи върху търпението съзнателно, без да чака хората да му напомнят,че трябва да бъде търпелив. Всеки трябва да съзнава,че работи върху търпението.

Да търпи, това значи да носи всички неща, без да се смущава.

Истинското търпение изисква разбиране на нещата. Който знае и може да търпи, той се радва на всичко, което разбира.

Да имаш търпение, то подразбира воля и ум,сиреч да знаеш причините и последствията на нещата.

Мнозина запитват, защо им е търпението? - Без търпението може, но нищо няма да се постигне. Много таланти на хората пропадат от липса на търпение. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповедници, държавници, майки и бащи са пропаднали от отсъствието на търпение в своя характер!

Без търпение човек е подобен на дърво без корени,без търпение човек е подобен на труп, т.е. на тяло без крака.

Търпеливия човек се познава в моменти, когато му вземат онова, което обича или за което се е приготвил.

Само умният човек може да бъде търпелив. Той е над обикновените условия в живота.

При каквито и положения да бъдем поставени,ние трябва да търпим, да оповаваме на Бога до последната минута.

Когато умът работи колкото трябва, човек изпитва радост и мир. Той го прави търпелив. Той спокойно очаква плода на онова, което е посял.

За да изработи нещо ценно в себе си,човек трябва да приложи търпение и постоянство. 

Търпението е основа на знанието.

Търпението се култивира в страданията.

Всички страдания в света имат за цел да оформят у нас търпението, да се научим да търпим, да бъдем хладнокръвни.

Защо идат болестите и изпитанията в живота? - За да приложите търпението си. Ако търпението ви е слабо, ще го развивате.

За да ес справите със страданията, с мъчнотиите в живота си, вие трябва да придобиете търпението. Без търпение никой не може да разреши задачите на своя живот.

Вашето търпение може да се нарече неволя, но не е още истинско търпение.

Да баде човек търпелив, това значи да понася всичко спокойно.

Всичко трябва да понасяте с търпение.

Човек трябва да се кали, да стане търпелив. Търпението се развива главно при най-неблагоприятни условия.

Който има добри навици, само той може да търпи.

Може да търпи само онзи, в който са развити висшите умствени способности. 

Търпеливият човек е всякога по-силен от противника си и по мисъл, и физически.

Много са случаите в ежедневния живот, при които може да сe изпита търпението на човека.

Търпеливият е предвидлив.

Без търпение не можеш да бъдеш силен.

Търпеливият човек е способен на жертва.

Неврастеникът не е търпелив. Като пипнете центъра на търпението, към него приижда повече кръв, той започва да ес храни и човек става търпелив. 

Когато сте нетърпелив, мислете за търпението,като едно от великите качества на човека.

Може да има много несгоди в живота, но те се преодоляват с търпението.

Чрез търпението всичко се постига. Без търпение не можеш да станеш учен, богат. Ако нямаш търпение и силен не можеш да станеш.

Чрез търпението се придобива и дълготърпение. Гдето е дълготърпението, там са всички добродетели. Знанието, силата, любовта се придобиват члез търпение.

За да придобие търпение,човек непременно трябва да се намира под влиянието на две противоположни сили - злото и доброто.

Kак да се научим да бъдем търпеливи?

·                     Научете се навреме да разпознавате признаците на нетърпението:

- напрежение в мускулите, стягане;

- неспокойствие, несдържане на едно място;

- раздразнителност, нервност, гняв;

- безпокойство, чувство за несигурност, усещане, че времето  изтича;

- сприхавост и прибързаност.

Като цяло нетърпението е напрежение и нервничене, затова се опитайте да успокоите тялото си.

Отпуснете мускулите си, седнете, релаксирайте като бавно вдишвате и издишвате. Съзнателно намалете темпото – започнете да говорите бавно, да се движите бавно, пуснете си успокояваща музика или отклонете вниманието си с нещо.

·                     Дайте си сметка за истинската причина да сте нетърпеливи.

Наблюдавайте се, когато губите търпение и си записвайте в какви ситуации се случва. Запитайте се: “Кое всъщност ме кара да бъда толкова нетърпелив?”

В някои случаи може да ставате нетърпеливи, когато сте преуморени, гладни или ядосани.

А може би се притеснявате, че времето лети и се ужасявате при мисълта, че няма да успеете? От какво се страхувате? Нима животът ви зависи от това?

Дали не ви измъчва усещането, че губите безценно време, а нищо не постигате? Мислите си, че животът е прекалено кратък, а вие го пропилявате?

А може би се опитвате да докажете нещо на някого?

Или ненавиждате сегашната действителност и искате час по-скоро тя да се промени?

Дали не сте прекалено зависими от желанията си?

Помислете си – във всяка ситуация ли реагирате така? Възможно е да реагирате така по навик или да сте изнервени като цяло.

·                     Усещането, че “няма време” и  че животът изтича е просто нагласа.

От опита си съм разбрал, че ако сме с такава нагласа, колкото и време да имаме, все няма да ни стига. А усещането, че пропускаме нещо, постоянно ще ни съпътства. Затова променете нагласата си:

Времето е илюзия, вие имате цялото време на света. Това, което искате, ще се случи тогава, когато сте готови.

Не е необходимо да пришпорвате нещата, както не  е необходимо да карате едно дете насила да расте.

Отпуснете се, правете това, което е необходимо и се доверете на Вселената.

Вие ще постигнете това, което трябва и  ще получите това, което ви е необходимо в точния момент.

Осъзнайте, че целта, към която нетърпеливо се стремите, не е най-важното, не е Всичко. В повечето случаи  е по-важно не постигането на нещо, а уроците, които научавате.

Помнете, че животът е непрекъснат процес на обучение.

·                     Съсредоточете се върху самия процес. Освободете се от емоционалната обвързаност с резултата.

Действайте и се наслаждайте на всеки етап. Престанете да мислите за резултата.

Ако посадим семенце, от което очакваме да поникне цвете и започнем да разравяме пръстта постоянно, за да видим дали има резултат, не само че цветето няма да порастне по-бързо, но изобщо няма да порастне.

·                     Не търсете видими резултати.

Много често си мислим, че нищо не сме постигнали и че времето, което сме отделили е било безцелно. Но всъщност не е така, защото в  нас се извършват промени и разбираме за тях доста след като са започнали. Когато няма видим резултат, това не означава, че няма резултат. Щом правите нещо, вие вече сте постигнали успех.

·                     Приемете сегашната действителност.

Когато състоянието на нещата в момента не ни удовлетворява и мразим сегашната реалност, ние се изпълваме с гняв и нетърпение да я променим час по-скоро. Всяко забавяне, всяка пречка предизвикват у нас негодувание или чувство за вина.

Затова е важно да приемем сегашната действителност и да открием нещата, за които трябва да сме благодарни. Само така – с любов и признателност можем да се освободим от това, което не харесваме.

И спокойно, с търпение – стъпка по стъпка да променим живота си.

А вие нетърпеливи ли сте? Кога проявявате нетърпение и как го овладявате?

За какво според вас ни е нужно  търпението? Какво можем да постигнем с него?

Според психологията, търпението е толерантност към тревога! Устойчивост на стрес, на напрежение, на страх! Търпението е сила! Няма сила, няма търпение!

Нетърпеливи са хората с невротичен темперамент! Това е просто факт! Лошата новина е, че той се предава наследствено, геномно. Каквото и да е генното наследство обаче, то може да се повлияе силно в деветте месеца пренатално възпитание! Това е период от изключително значение за бъдещето на човека! Ако майката се тревожи, ако е нетърпелива, страхлива, похотлива, раздразнителна, притеснителна, невротична - това се предава на детето о после бъдещият човек цял живот ще се мъчи от тези заложби, несъзнателно предадени от майка му. 

После следват първите седем години - на трето място по важност! 
И, оттам нататък, зрелият индивид, колкото и да е невротичен, разбира се, може много да направи за промяната на характера си! Йога, съсредоточение, развитие на волята, Любовта! Това парира невротичността, тоест нетърпението! 

На ниво телесна химия - нетърпението е пристрястяване към удоволствието, чрез веригата на възнаграждение на допаминовия трансмитер. Човек е пристрастен към себеугаждане - чрез секс, храна, дрога, хазарт, угаждане, удоволствие от всякакъв вид(нищо лошо в удоволствието, ако е издигнато до любов - тогава то зарежда - но, това се учи). Когато си угажда така човек, в мозъка се отделя голямо количество допамин, изпитва се удоволствие - чисто химически, и емоционално.човек е нетърпелив да получи удоволствието си - лишаването от него го прави нервен, неспокоен. След като го получи обаче, след краткото задоволяване, допаминът рязко пада, отделя се пролактин, който действа на настроението инхибиращо, депресивно, от типа на "предавам се", "не искам да видя никой, оставете ме сам"... Тогава човек отново е нетърпелив и не понася напрежение. И така - махалото допамин - пролактин, страст - омраза, се люшка цял живот. При мъжа тази верига се задейства много мощно от отделянето на тестостерон по време на "нормален" оргазъм. Липсата на тестостерон и усилието на организма за възстановяването му задълбочават действието на порочното махало. При жената процесът е същият, но по-плавно изразен. По-плавно, но затова пък по-продължително. Психологически тези процеси се изразяват в стремеж към върхово удоволствие от всякакъв вид, след удовлетворяването на което следва изпадане в депресивно настроение, с гняв, раздразнителност, злоба, тъга, депресивност, агресия. 
Спасението, както може да се очаква, е в Любовта. Когато събитията в живота ни се преживяват с по-фина радост, а не със стремеж към грубо върхово удоволствие, когато имаме Любов - към любимия, към хората, просто като състояние, в тялото ни се отделя окситоцин - хормон и невромедиатор. Хипоталамусът го предава на хипофизата, и оттам в цялото тяло. Окситоцинът, според изследванията на медиците, е материалният субстрат на преживяването ни на Любов и благополучие. Той дава толерантност към болка, тревога, напрежение, страст. Окситоцинът ни прави търпеливи и спокойни. Той носи блаженство, но не от върхов сетивен тип, а като състояние на съзнанието, цялостно, продължително, плавно, нежно, любящо. 

Окситоцинът регулира и балансира равнищата на допамин и пролактин, уравновесява ги. Кара астралното махало на страст - омраза да застине в центъра. Това става когато преживяваме живота си на по-фино ниво. Външно нормално действащи, но вътрешно виждащи нещата от едно различно измерение - това на любовта. Окситоцинът ни прави непривързани, независими, спира адикциите от дроги, храна, секс, хазарт, алкохол ... Сънят се подобрява, депресиите си отиват. Как обаче да процедираме тази материална база за емоционален баланс и радост? Само с желание и думи за Любовта, стремеж към нея? Донякъде! Но - процесът си има и чисто биохимичен механизъм!
Доказано е, че заедно с дрогите и други подобни силни усещания, най-силното задействане на веригата на възнаграждение (допамин), и мъка(пролактин/пролактинът не ограничава действието си само до млекообразуването/), става при сексуалния оргазъм. Оргазмът от обикновен тип. Силен, върхов оргазъм, след което следва спад и емоционален дисбаланс. При мъжете това е по-рязко изразено, и по-бързо възстановимо със спермогенезата, а при жените е по-незабележимо, но по-продължително. 

Пак стигаме до секса - начин на употреба. Малцината, които могат естествено, без перверзии и репресия, да практикуват целомъдрие, уравновесяват организма си, махалото на хормоналната секреция се уравновесява, и стремежът им към вътрешната реалност води до стабилно отделяне(в нормални количества) на окситоцин. Жертвата на върховите преживявания на секса при такива хора води до преживяването му на по-фино ниво. Такива са някои монаси, аскети, учители, Ученици... Но - те са малко. И този метод не е за всички. Той е най-бърз и мощен, но е за малцина.

 
А за всички, според мен, е методът на овладяване на сексуалния оргазъм, култивирането му, извисяването му до висша нежна Любов. Такъв оргазъм може да трае с часове. И той не изчерпва, защото се преживява на по-фино, трансформирано ниво. Преживява се по-близко до източника на енергията си. Оргазмът става Любов. 
Разбира се, емоционалното и психическо благополучие в живота ни не се свежда само до секса. Има и социални взаимоотношения, разбирания, характер, ментални филтри и нагласи... Но, както са забелязали най-великите психолози, в основата на всяко човешко поведение и реакция стои сексът..

.
Аз смея да твърдя, че именно на неправилната му и невежа употреба се дължат огромна част от интрапсихичните катаклизми на индивида, както и напрегнатата (меко казано) междуличностна интеракция и социалните катаклизми в по-голям мащаб! 

Това е осмото от четиридесетте правила на Любовта от книгата на Елиф Шафак „Любов“. Ако то е Урокът на любовта, който сега дойде при вас, вероятно е време за търпение. Понеже, както казва Айнщайн, „Бог не играе на зарове“ и няма нищо случайно, това правило вероятно идва, за да ви напомни, че търпението е израз на вътрешна сила и без него не можем да развием силата на любовта. Именно в това виждам красотата на цитата по-горе – че ни показва, че търпението, което е свързано с любовта, може да вижда в бъдещето – когато розата вече е разцъфнала, а луната е станала пълна. Когато дълбоко вътре в сърцето си знам, че накрая всичко ще бъде наред, ми е много по-лесно да чакам и да се отпусна с доверие, че Животът ще ми донесе точно това, от което се нуждая. Просто трябва да чакам да узрее времето за това. А докато дойде това време, мога да правя това, което се прави, когато растат розите и луните – да се наслаждавам на процеса. Кой е казал, че търпението трябва да бъде нещо неприятно?!

Кирил Христов

Кирил Генчев Христов (23. 06. 1875, Стара Загора - 7.11.1944, София).

• Учи в родния си град, в Самоков, Търново и София.
• През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети Данте, Дж. Леопарди, Дж. Кардучи, Л. Стекети, Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България.
• През 1897-98 живее в Неапол и Лайпциг.
• Учител в Шумен (1900), през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира сп. "Наш живот".
• През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".
• През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938.

Кирил Христов започва литературната си дейност с преводи от С. Я. Надсон и А. А. Плешчеев. За пръв път публикува свое стихотворение през 1895 в сп. "Дело" ( 9). Сътрудничи на всички литературни периодични издания. Пише стихове в социален дух, които разкриват влиянието на народническата и соц. литература върху него. Скоро настъпва идеен прелом - Xристов се свързва с кръга "Мисъл" (д-р Кръстев и П. П. Славейков), където адмирират и утвърждават литературния му талант. Кирил Христов е първият български поет, който си позволява да заяви за себе си, да манифестира в лириката си радостта от живота, чувствената наслада на любовта, да й даде право на съществуване в литературата, да възпроизведе природата в нейната подвижност и променливост, пълна с живот, творяща във вечна хармония със себе си. Първичен и непосредствен, Кирил Христов създава поезия, чужда на декадентската умора и изнеженост. Езикът му е предметен, земен, веществен, но почти непригоден за по-сложни психологически изяви. Един от източниците на творчеството му е народната песен, но в нея той не търси етически и философски стойности, а жизнерадост, красота и здраве. В епическите жанрове лирикът Xристов няма особени успехи, макар че "Русалка" и "Гюргя" са сред най-хубавите балади в българската литература - в тях той се издига над лиричния си субективизъм и стига до сливане с народностната етична представа. През 90-те г. Xристов се вписва в настроенията на обществото, изживяващо последните трепети на патриархалното си съзнание, и става изразител на една обществена необходимост, но по-късно изостава от развитието на националната литература. През Балканската война възпява военната доблест на народа, но в екзалтираните си стихове невинаги отличава истинския патриотизъм от шовинизма; в българската литературна история Кирил Христов оставя име и на тръбач на българския шовинизъм, независимо че в част от стиховете му се долавят и страданията на човека, изтръгнат насилствено от градивния си труд. Упрекван в липса на идеали, Xристов се насочва към сатиричната поезия, която вътрешно не му е присъща ("Полковник Джамбазов", "Орала мухата на вола на рогата"). Връща се към миналото, опитва се да реши големите национални и културни проблеми на българина - епопеята "Чеда на Балкана". Краят на I световна война носи на Xристов разочарования и покруса. Творбите му от този период (поезия, романите "Тъмни зори" и "Мечтатели") са бедни откъм художествено значими идеи, докато пътеписите и мемоарите му имат неоспоримо значение. Превежда драмата "Сирано дьо Бержерак" от Е. Ростан, стихотворения от М.

***
Далеко е народний съд! Грабете!

Плячкосвайте един през друг без свяст!
Народа няма скоро да се сети,
Та сметка да подири той от вас!

Вий виждате: съзнанйе слабо грее
Ощ тоз великотърпелив народ!
Вий виждате, че още той не смее
Дори да вярва в по-добър живот!

Плячкосвайте, грабете без пощада,
Догдето като просяк оголей!
И нека никой се от вас не нада,
Че гняв гърдите му ще разлюлей!

Но щом изтръгнете последний залък
Из разкървавените му зъби -
Ще чуйте вий и в тоз народец малък
На мзда велика страшните тръби.

Още за гордостта и достойнството на България!

ФАКТИ И РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД НА 1155 ГОДИШНИНАТА ОТ СЪЗДАВАНЕТО НА АЗБУКАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ОТ СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Кина Къдрева

През настоящата 2010 година се навършват 1155 години от създаването на българската азбука от Константин Философ – Св. Кирил. За това свидетелства в труда си “О писменехь” Черноризец Храбър.

Екземплярът, който имаме от “О писменехь” е от Х-ти век и е на кирилица, а за това кой е Черноризец Храбър хипотезите и споровете продължават.

Много са аргументите да се приеме, че това забележително произведение не е написано от Климент Охридски или от някой друг, а от самия Методий след освобождаването от първото му заточение, когато той посещава Константинопол. Стилът и страстта на произведението, както и категоричността и компетентността са достатъчно доказателство, че Черноризец Храбър е псевдоним на Методий. Още повече, че собственото му гражданско име Страхота е близко до това на псевдонима Храбър, а основанията преследваният заради делото си “черноризец” Методий да се подпише под труда си в защита на българската азбука с псевдоним са много. Така че, смятам тезата си за вярна.

Кирилицата, на която е написан трудът, и за същността на която нашите учени още спорят, е еднозначна и равнозначна с глаголицата, като Глаголицата е за свещенописа, а Кирилицата е за гражданско писмо, каквато е била практиката в ония времена, и не случайно никой от учениците на Двамата братя не ги разделя.

Двете начертания на азбуката ни са създадени едновременно, и естествено е създаването на звуковата система на българския език и нейната графична зафиксировка да не са на свещенописа.
Тя е дело само на Константин философ, затова и гражданският вариант на азбуката ни носи неговото име, а в свещенописа на Глаголицата участва и Методий.

Изследователите на делото на Св. Св. Кирил и Методий пропускат положението, че цялата изследователска работа при създаването на азбуката на българския език, с намирането на звученето и отделянето на всеки звук, не може направо да се начертава със свещенописа, в който, както знаем, са вложени не само стари сакрални български буквени знаци от древното българско писмо “къник”, от където са и българските думи книга и буква, а и християнската символика, с което тия две начала се обединяват в християнското послание на българската азбука.

Първите преведени книги са на глаголица, защото са богослужебни книги.
Методий пише “О писменехь” на кирилица, тъй като трудът е гражданско послание. Той е написан в защита на делото на починалия вече на 14.ІІ.869 г. Кирил, което е друго основание трудът да е на кирилица, и е изцяло във войнствения, ерудиран и полемичен дух и стил на Константин Философ, което, както споменах, ни насочва към авторството на Методий, който така страстно говори в защита на азбуката ни и подчертава, че е дело на Константин Философ – Св. Кирил, без да упоменава себе си.
В тоя труд точно е посочена датата на създаването на българската азбука – 6363-та година от сътворението на света, която е 855-та година от н.е. според византийското летоброене, което е възприето и в България. Така че, веднъж завинаги трябва да сложим точка на колебанията и заиграванията около датировката на създаването на българската азбука, както и за годината на покръстването на Борис І.

Трябва да се престане и с внушаването, че същността на българския език и българската азбука са славянски. Доказано е, че езикът ни е древноирански – близък до шумерски, финикийски и авестински, и азбуката, създадена от Константин Философ, е азбука на тоя български език. Подмяната на думата словенски със славянски е грешна насока и грешно тълкувание. Това не значи незачитане на културите на славянските народи, които се формират около началото на н.е. под силното влияние и съжителство със стария български народ, изградил своята езикова и държавна идентичност още в древността си в Средна Азия, където и до днес се говорят легенди за божествената държава на българите – Бактрия.

Крайно време е да престанат и спекулациите за “подмяната” на глаголицата с кирилицата, и подхвърлянето от наши учени, че, видите ли, учениците на Кирил и Методий са изоставили създадената от Кирил и Методий глаголица и са я заменили с друга, създадена от неизвестно лице по-късно, която наричат кирилица. Както споменах, глаголицата и кирилицата са два графични израза на единната система на азбуката ни. При това т.н. кирилица е по-стар (работен вариант) на глаголицата. (Аргументите за това са в тая статия.) При създаването на азбуката на българския език двете начертания не са възприемани от Двамата братя като две азбуки, а като азбука на българския език.

Начертанията на азбуката на българския език, която след ранната смърт на Константин Философ – Кирил е наречена кирилица, както и въвеждането й в практиката, е израз на пиетета към създателя й, и, както споменах, никой от учениците на Кирил и Методий не възприема кирилицата и глаголицата като две различни азбуки, защото са два графични израза на една азбука – азбуката на българския език, наречена словенска, което значи, че е на говоримия български език – език на българското слово.
Това е и едното от големите предимства на създадената от Константин Философ – Св. Кирил азбука на българския език – че тя, за разлика от мъртвите вече езици – латинския и старогръцкия, които са богослужебни и административни езици в Източната (Византийската) и Западната Римска империя, е на говоримия, жив език на българското слово.
Другото й предимство е, че за всеки звук от българския език има отделен знак – предимство, което и до днес не притежават повечето азбучни системи.
И третото е, че е първата в християнския свят следантична азбука, създадена за християнския български народ и християнското богослужение.
Не е достатъчно известен и фактът, че българската азбука и преведените на български богослужебни книги са единствените в християнския свят двойно благословени. Първо (със създаването им като християнско писмо), от Константинополския патриарх, а после и от Римския папа.

Продължава спекулацията и с произхода на Двамата братя, като биват представяни за византийци, и дори за византийски шпиони, или за славяни. Самият Константин Философ в мисията си при хазарите твърде ясно заявява произхода си, а Климент Охридски в Краткото житие на Кирил, което е “Успение Кирилово”, писано при смъртта на Кирил, в прав текст казва, че по род и рождение Св. Кирил е българин. Затова и така дълбинно познава звуковата и смислова същност на българския език и така всеотдайно Двамата братя се посвещават на българската кауза за духовна самостоятелност в християнския свят.

Много са манипулациите и около тълкуванията на Моравската мисия. Тя възниква след прекратяването на премълчаваната Брегалнишка мисия, започнала веднага след създаването на българската азбука и освещаването на първите богослужебни книги, написани на български език през 855 г., и това е първият опит България да не допусне с християнизацията си чужда зависимост – нещо, което не е в интересите на Византия, тъй като езикът винаги е бил политическо оръжие за влияние и обсебване.
Впрочем, както е и днес.

Брегалнишката мисията е спряна. Между България и Византия започва сложна дипломатическа игра. Всъщност, при невъзможността просветителската мисия за покръстването на българския народ на български език да се реализира в сложността на изострената външна и вътрешна политическа обстановка, Борис І възбужда искането на Ростислав за християнски проповедници в Моравия “на разбираем език”, тъй като Моравия – една територия, включваща днешна Полша, Чехия, Словения и целия западнославянски свят, е в имперските интереси на тогавашна България. Това е добре дошло за Византия, за която, след Брегалница, Константин Философ и Методий им стават смъртни врагове. Със запращането на Двамата братя и целия им екип от ученици и съратници в латинопокръстена от франките Моравия, византийският двор цели без да си цапа ръцете да подхвърли на ликвидация Константин Философ, Методий и станалото им неизгодно и опасно за Византия дело. Но всъщност византийците са надиграни от цар Борис І и следващите своя път Кирил и Методий.

Напуснали цариградските палати и подложени на студ, глад и гонения, те продължават реализацията на делото си, и правят български епископии в Краков, Вроцлав и Прага, като развиват изключителна проповедническа и обучителна дейност.

Факт е, че в Моравската си мисия Кирил и Методий водят богослужението си на български език и продължават да превеждат богослужебни книги на български, а не на някой от славянските езици. А това, че след смъртта на Методий (885 г.) учениците им не отиват другаде, а идват в България и то посрещнати с отворени обятия, и властващият цар Борис І превръща делото на Кирил и Методий в държавна политика, е показателно за българската кауза на делото на Двамата братя и на екипа им от съратници-ученици.
Ние правилно приемаме като единно делото на Двамата братя и тяхната борба за утвърждаването на българската азбука и българския език като равнопоставени на трите свещени езика.

Както е известно, те съумяват в тежки спорове и непрестанни гонения да разбият догмата на триезичието, да докажат, че всеки народ има правото да разпространява Божието слово на своя език и с това да извоюват равнопоставеността на българския език с трите обявени за свещени езици в християнския свят. Но, доказвайки правото на всеки народ да разпространява на своя език Божието слово, те разкъсват сковаващата и обричаща на подчинение и асимилиране верига, държаща с догматиката на триезичието народите на Европа в подчинение на двете римски империи и през борбата за българския език отварят пътя за Ренесанса и самостоятелното развитие на европейските народи.

Така, с тяхното дело – от създаването на българската азбука до извоюването на езиково равноправие на народите в християнския свят – започват новите времена, за да се стигне до съвременна Европа.
За това си дело Константин Философ-Кирил и брат му Методий са обявени за светци, а в навечерието на 1981-ва година бяха въздигнати от Папа Йоан Павел ІІ за Небесни съпокровители на Европа.
Това е и основанието при подписването на Договора за присъединяването на България към Европейския съюз през 2005-та година, когато се навършват 1150 години от създаването на българската азбука, българската азбука да бъде приета за трета официална азбука в Европейския съюз, а българският език за един от официалните езици на Европа – факти, които не са достатъчно познати на българските граждани.

По-лошо!

Никое от правителствата на България не показа отношение към изключителността на делото на Св. Св. Кирил и Методий и не обяви за всенародно честване както 1150-тата, така и настоящата 1155-та годишнина от създаването на българската азбука и писменост на българския език. Вече 20 години духовността, словесността и културата на българския народ не е в приоритетите на политиката на ръководителите на българската държава.

Политиците ни не разбраха, че колкото и да е важна икономиката и колкото и да разчитаме на икономическото развитие, в тях не е панацеята за оцеляването, за духовното здраве и просперитета на един народ. Панацеята е в духовността. В духовната сила, която има, която излъчва, която извисява съзнанието и народностното самосъзнание и зарежда индивида и обществото с енергия за решаване на проблемите на настоящето и на пътя на развитието, в това число и на икономическото развитие. В духовността е оцеляването. В духовността е напредъкът. В духовността са жалоните, които един народ оставя във времето, и по които съдим за времето и за народа. В духовността е лицето, визитната картичка и анамнезата за един народ – в създаденото от един народ на неговия език духовно богатство, изявяващо, съхраняващо и възбуждащо духовната му енергия. Тя е оная мощ, която, осъзната, изпълнена с високи стойности, оплодена от високи дела и оползотворена държавнически, въздига индивидите и обществото и върши чудеса.

Това са знаели Светите братя Кирил и Методий и властващият Цар Борис І и са извели своето дело и политика не само за да приобщят България към християнския свят, а и да я съхранят като независима от духовната агресия на Източната (византийската) и на Западната Римска империя, между които българите са се вклинили, добре осъзнавайки, че без духовна независимост, основана на собствената българска азбука, на българския език и българското слово, духовната агресия ще ни залее, а чуждоезичието и чуждокултурието води до асимилация.

Това тяхно дело се превръща в най-здравите основи, на които се извисява българската държавност и култура, основи, съхранили ни при всички негативни исторически обстоятелства като народ.
Да стигнеш до идеята, че езикът, писмеността и културата са най-здравата основа за съхранението и развитието на един народ е изключителна мъдрост, а превръщането на тая идея в дело е личностен и държавнически талант. Удивителна е политическата мъдрост, дипломатическият талант и деловият размах на Цар Борис І, въздигнал в държавна политика делото на Кирил и Методий и превърнал България за едно кратко историческо време в оная Държава на духа, която още буди възхищение, и от която още черпим жизнени сокове в сложния си български път.

В тоя път високото и жертвено дело на Кирил и Методий и мъдрата политика на цар Борис І се сливат в показателен пример и ни задават въпроса за днешния ни ден.

Срамно и недостойно е, че в началото на ХХІ век древният ни български народ, известен с будността и ученолюбието си, изпадна в занемара, безпаметност, безкултурие, самоотричане и духовна и нравствена криза. Че така богатият ни български език e подложен на замърсяване с чуждици и дори на подмяна с чуждоезичие, придружено с пренебрегване и подмяна на свещената ни азбука.

Въпросът е даваме ли си сметка, че пренебрегването, замърсяването и подмяната на българския ни език е не само израз на сполетялата ни криза на културата, нравствеността и духовността, но и една от основните причини за постигналите ни негативи, придружени с безродие, безнравственост и безкултурие.

Даваме ли си сметка, че българският ни език е нещо много повече от “някакъв език”, който може да бъде замърсен, стеснен и подменен. Той, българският ни език, носи генетичната ни памет, силата ни, историята ни, културата ни, бъдещето ни, духа ни, самоличността ни. Това са го знаели младият Константин Философ и най-възрастният му брат – Методий. Но трябва да го знаем и ние! Можем да научим много други езици, както е знаел много езици Константин Философ, но без българския си език ние ставаме никои и се разтапяме в общото безлично пространство, пък каквато и кариера и пари да направим.

А знаем ли, че българската ни азбука е нещо много повече от звукова писмена система. Че в азбуката ни Св. Св. Кирил и Методий влагат закрилни сили и енергии, които ни съхраняват и развиват като личности. Че българската азбука е всъщност една върховна молитва, съдържаща духовна мощ, нещо, което ни прави по-мислещи, по-творчески, по-разбиращи божественото начало на човека, стига да ги знаем и да превърнем силата им в закрила и мъдрост, а не в обезличаваща и разрушителна енергия, което значи дълбинно да познаваме и ползваме божественото послание на българското слово и българската си словесност, изявени и съхранени в буквите на българската азбука.

Така че, нека си зададем въпроса имаме ли право в днешния си толкова съдбовен ден на политически кипеж и търсене на пътища в началото на една нова епоха да пренебрегваме смисъла, стойността и закрилната сила на българския ни език, на българската ни азбука, на българското слово и българската духовност, литература и култура, заключени в тях. На подмяната на българския ни език и на българската ни азбука, в които е закодирана неповторимостта и идентичността ни като хора и като народ?

Можем ли като народ и като държава да вървим напред без българската азбука, българския език и българското слово да са приоритет в политиката за просперитета и авторитета на българския народ и на България.

Затова нека превърнем 2010-та година, в която се навършват 1155 години от създаването на българската азбука, в година на защита на българската азбука, на чистотата и силата на българския език и на извисяване на българското слово, литература и култура.