Велик е нашият войник...

...."На нож!"

Битките, с които се гордеем

Българската армия винаги е била гарант за независимостта на държавата. Когато тя е била силна, винаги България е била добре. Повече от 700 години през средновековието, благодарение на армията си, България е един от най-значимите политически и културни фактори в Европа.

За никого не е изненада, когато една силна армия печели битки, още повече, когато е на подчинение на мъдри и силни политици. Българският войник обаче е славен и заради това, че печели загубени битки. Когато всички са срещу него, благодарение на куража си и на безотказната тактика „На нож" българският войник често излиза победител.

Точно такива са и подбраните от нас битки. Представяме ви по хронологичен ред петте битки, спечелени от нашите войници, въпреки че всичко и всички са били срещу тях.

1205 г. Унижението на рицарите

Когато през 1204 г. латинците превземат Константинопол, те изглеждат непобедими. Целите в желязо и водени от гордия Балдуин, светът е в краката им. Или поне те си мислят така.

Цар Калоян се слави със своя буен нрав, любовта си към битките и изключително острия си ум. Най-малкият от братята Асеневци е бесен на кръстоносците подложили на опустошение българските земи, през които са минали.

На 14 април 1205 г. Велики четвъртък Калоян удря рицарите по най-слабото им място - самоувереността.

Рицарите, целите "облечени" в желязо, са непобедими на конете си. Никоя армия не може да ги спре в бой лице в лице. Затова Калоян прибягва до хитрост. Българският цар изпраща малка конница кумани да дразни гордите рицари. След кратко сражение куманите побягват към близката гора.

Увлечени от битката, рицарите тръгват към тях... фатална грешка. Когато попадат в ръцете на българите, милост няма. Рицарите са събаряни с куки и вериги от конете, а веднъж паднали на земята те са безпомощни под тежестта на доспехите.

Оцелелите са малко, сред тях е и император Балдуин I, който се превръща в пленник на Калоян.
Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима латинска войска е впечатляващо събитие в тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след нейното създаване на Латинската империя е нанесен съкрушителен удар, който поставя началото на нейния край. 

Капитани срещу генерали

Когато на 6-ти септември 1885 г. Княжество България се съединява с Източна Румелия, всички очакват Османската империя да ни обяви война. Основните войскови части са струпани на южната граница. Точно тогава Сърбия ни напада с цялата си мощ.

Сръбската армия е по-многобройна, по-добре организирана и много по-опитна. Тя е командвана от генерали, а българската, изоставена от руските генерали ментори, е доминирана от млади капитани.

Войната изглежда обречена на неуспех. Сърбите настъпват, но на българска територия срещат невероятен кураж. Въпреки че войските ни са на другата граница, малките погранични отряди не отстъпват. Голобрадите момчета по границата предпочитат да умрат, но да не сдадат позицията си. Сърбите напредват трудно. През това време основните части от пехотата предприемат безпрецедентен поход. Те тръгват пеша от позициите от южната ни граница и буквално без почивка успяват да стигнат навреме, за да спрат щурма точно пред подстъпите на София.

Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби. На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож", като сам повежда бойците си и геройски загива в боя.

След тази битка българите обръщат хода на войната и изтласкват сърбите. Така капитаните разгромяват генералите.

Битката за Одрин

„Тази крепост може да бъде превзета след дълги месеци обсада при това само от немска армия", казва надменно немски военен специалист няколко месеца преди българите да удивят целия свят.

Одринската крепост в началото на балканските войни е една от най-добрите фортификационни съоръжения в Европа. Превземането ѝ изглежда невъзможно в очите на военните наблюдатели, особено от българите, които имат само една успешна война зад себе си срещу Сърбия и никакъв при обсаждането на фортове.

Не така мисли обаче генерал Вазов. За превземането на Одрин българите изпращат 120 000 войници, а сърбите 40 000.

В тази битка българският военен гений е в своя апогей. За първи път във военната история се използват самолети и летящи балони, както за разузнаване, така и за бомбардиране. 

За първи път във военната история българската артилерия използва тактиката „Пълзящ огън" или „Огнен валяк", която подкрепя пехотата по време на настъпленията.

Българската артилерия е безпощадна. Добре насочена, тя не остава и тревичка след себе си. Щурмът започва на 11 март в 13 часа, когато нашите артилерийски батареи откриват унищожителен огън по 26-те форта, в които са се укрили 75 000 турски войници и офицери. Атаката на българската пехота започва в три часа на Източния сектор, последван скоро и от войските на Южния сектор. Към 7 часа сутринта генералите Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че предните позиции на врага са превзети. Единствено атаките на сръбските части са отблъснати от турците в Западния и Северозападния сектор. 

На разсъмване обаче 10-и родопски полк превзема форта Аджийолу, а шипченци - Айвазбаба. Това е краят. Командващият одринския гарнизон Шукри паша се предава на полк. Генко Мархолев.

Дойранската епопея

Дойранската епопея е една от най-големите битки в българската история. По време на позиционните битки в Македония през Първата световна война българската войска заема позициите над Дойранското езеро.

Тук българите се бият три години и не отстъпват. Първият щурм на съглашенците започва на 9 август 1916 г. След мощна артилерийска подготовка три френски дивизии тръгват на атака срещу българските позиции.

Българската артилерия отговаря с  преграден огън и успява да спре настъплението. Когато войските наближат позициите, те биват помитани от българските картечници.

На два пъти българите излизат на нож, пленници няма. За десет дни битка французите губят 60% от личния си състав и прекратяват атаките.

На 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Въпреки, че няма пряка опасност, той нарежда на бездействащите войници да изградят сложна фортификационна система от окопи, бункери и заграждения.

Работещите под палещото слънце войници гледат на кръв, псуват генерала, но се подчиняват. Това им спасява живота. 

След месец и половина срещу българите се изправят две английски дивизии, въоръжени с модерна техника. Англичаните не си губят времето. Три дни артилерията им не спира. Изстреляни са 150 000 снаряда, а българските окопи са разорани. Англичаните очакват да видят трупове, но са посрещнати от картечниците и минохвъргачките на българите.

На бойното поле атакуващите оставят 8000 трупа. 

На 8 май 1917 г. английското командване предприема нов щурм, но отново ги чака изненада.  Този път българската артилерия открива огън още преди пехотната атака. 

Съглашенските загуби са над 12 000 убити, ранени и пленени. Българите губят около 2 000 души, 900 от които умрели от болести и рани.

В средата на септември 1918 г. Антантата е готова за нов щурм. Замисълът е чрез два пробива ¬ на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в "чувал", да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната.

Артилерийската подготовка започва на 16 септември. По българите при Дойран са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови. 

Срещу българските войски (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе.

Английският генерал Милн е смаян. В спомените си той ще напише: "Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени." 

На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Това е краят.

От знак на уважение към подвика на българите през 1936 година в Лондон знаменният полк на английската армия ще сведе на парад в Лондон знамената си пред генерал Владимир Вазов.

Македонската шипка 

Между март и май 1917 г. при битката в местността Червената стена в Македония французите усещат вкуса на българския гняв.

Френското командване разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. френската артилерия открива огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа, но  предупредени от разузнаването си българите се изтеглят в бетонните бункери и не дават нито една жертва.

За да отклони вниманието на българите французите предприемат демонстративно нападение срещу кота 1248. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. 

Там е разположен Бдинския полк, който е непобедим, а битката е жестока. Окопите преминават от български във френски ръце по няколко пъти на ден. 

След три месеца обаче в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите и българите отстъпили на съседния връх.  От военна гледна точка загубата не е фатална, българите владеят околните ключови позиции, но славата на Червената стена наричана вече Македонската шипка задължава тя да бъде върната в български ръце.

Така Бдинската дивизия предприема атака. На един стръмен съседен връх българите изнасят на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части били въоръжени с огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. 

След двучасова стрелба френските окопи са затрупани с град от ръчни бомби. След това идва редът на огнепръскачките. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат.

Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце.

ЗАБРАВЕНИТЕ....

ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ

 Цветан Радославов Хаджиденков е роден в гр. Свищов през 1863 г. По професия той е учител, а висшето си образование по философия е завършил в Лайпциг, Германия.

През 1885 г., по пътя към бойното поле, той композира песента "Горда Стара планина", която по-късно през 1905 г. е обработена от композитора Добри Христов, а през 1964 г. се превръща в химн на България. Смята се, че за написване на мелодията Радославов използва известното в родния му край Свищовско хоро.
Текстът на песента е променян нееднократно. Последните промени датират от 1990 г., а след приемането на първата демократична Конституция на страната, песента "Мила Родино" е отново утвърдена като национален химн на Република България.
Освен създател на българският химн, Цветан Радославов е и блестящ учен. Той е един от тримата българи (заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Никола Алексиев), които са защитили доктората си при бащата на съвременната научна психология – Вилхелм Вундт. Той отхвърля всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага и се завръща в родината си, където като учител в ІІІ-та мъжка гимназия в София смята, че прави истинския си принос в съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика и логика. През целия си живот, роденият в Свищов ерудит, живее в малка мансарда на улица Ангел Кънчев 3, където днес има плоча, направена от Георги Чапкънов.

Цветан Радославов умира през 1931 г.

Оригиналния текст на химна на Република България:

Горда Стара планина,
до ней север се синей.
Слънце Витоша позлатява
към Цариград се белей.

Припев:

Мила родина,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест
ах, те нямат край.

Хайде братя българи,
към Балкана да вървим.
Там се готви бой юнашки,
за свобода, правдини.