Баба Тонка Обретенова завинаги свързва името си с борбата за политическо и духовно освобождение на своя народ от османско владичество през втората половина на 19-ти век, като будител на нацията. Думите на френския писател Ламартин ”В основите на всяко велико дело стои жена” с пълна сила важат и за Баба Тонка. Легендарното семейство на тази недостижима и голяма българска майка е символ на всеотдайност и жертвоготовност на българина пред олтара на отечеството в борбата му за свобода и независимост.
Тонка Тихова Обретенова е родена.в град Русе през 1812 г. в будно семейство. Баща й бил любознателен човек. През първата половина на 19-ти век, под влияние на Паисиевата „История славянобългарска”, на Юрий Венелин, Васил Априлов и много други книжовници, в Българско се заражда и разраства много активна борба за просвета. Баща й получавал първото българско педагогическо списание, издавано от Константин Фотинов през 1842 г. и много тогавашни вестници и списания. Съгласно източници в периода 1770 до 1802 г. Русенски окръг е управляван от прославилия се по своята жестокост Тръстеникооглу. В района са безчинствали еничари и кърджалии. Българите едва издържали на набезите, гоненията и изтезанията на капсъзи, делибаши и делии. Поради тези причини родителите на баба Тонка били принудени да се преселят от с. Червен в град Русе. Разказите на родителите за преживяното в с. Червен разпалвали свободолюбието и безстрашието на малката Тонка. Майката, Минка Тончева, имала желание дъщеря й да се учи и затова я изпратила при един образован свещеник, но приятелките на Тонка започнали да й се подиграват, тъй като в тия времена е било необичайно момичетата да учат. Тонка била принудена да напусне и само след три дни се прибрала вкъщи. Ето какво си спомня синът й Никола Обретенов: ”Наследила душевните качества на баба ми, моята майка още от ранни години показвала, че ще бъде безстрашна жена, каквато тя наистина беше през целия си живот. Тя не била страхлива като другите момичета”. Когато поотраснала, тръгнала по седенки. Веднъж по време на една седянка нахълтали трима ”сеймени” /турски стражари/ с размахани ятагани и запрели ергените в обора, а момичетата пуснали да си вървят. На другия ден се разчуло, че „сеймените” били Тонка и две нейни другарки. През 1831 г. Тонка се омъжила за 23 годишния млад и добър търговец Тихо Обретенов. Като буден интелигент Тихо се ползвал с голямо уважение сред съгражданите си. Той бил спомоществувател на сп. ”Любословие” и вестник ”Дунавски лебед”. Тихо купил къща на брега на Дунава, в която баба Тонка преживяла повече от 40 години.
Съгласно източници, баба Тонка била невисока, набита, с широки рамене и с приветливо лице, спретната и пъргава, сърдечна, волева, негорделива, но винаги горда, контактна, сърдечна и смела жена. Тя обичала винаги да посъветва, окуражява и да помога на хора в беда. Приютявала и помагала на унгарски революционери, подгонени от родината им след въстание. Баба Тонка с въже им спускала от високия бряг кошници с храна и лекарства. Разкъсвала чаршафите си, за да подготви пелени за бебетата. Постепенно я завладява борчески дух. Житейският девиз на тази родолюбива българка бил ”Да се умре, но да се победи.” Много хора са търсили и намирали опора и подкрепа от Баба Тонка. Тази изключителна жена, съпруга и майка била готова да принесе себе си и децата си в жертва пред олтара на отечеството. И тя го направила по най-категоричен и достоен начин. Нейният кристално чист патриотизъм личи от думите й ”Още четири сина да бях имала, нямаше да ми стане жал, ако видех и тях, че са под байряка.” Около 1862 г. домът й започнал да посещава Г.С.Раковски, който бил приятел на мъжа й. Баба Тонка присъствала на съзаклятнически тайни събрания. Посещенията на идеолога на българското национално-революционно освободително движение Г.С.Раковски в дома й се оказват важен и решаващ фактор за по-нататъшното революционно съзряване на семейство Обретенови. Пламенните слова на Раковски окончателно насочили нейната родолюбива дейност към народните работи и тя тръгнала по пътя на съзнателната революционна борба. Самата тя признава, че благодарение на тези срещи и разговори с Г.С.Раковски, ясно осъзнала своя дълг към народното дело. Турците наричали баба Тонка ”баш комита”. Захари Стоянов пише: „На всичките заптии беше известна под името коджа комита, а жените от махалата й казвали вещицата, защото като не можели да си обяснят по коя причина дохождат в къщата й толкова много хора, предполагали, че тя знае да прави магии, с които ги привлича”. Турците следели нейната къща и често внезапно нахълтвали вътре да търсят бунтовници. В съседната къща настанили един турчин - Шекер бей, който да наблюдава какво се върши в нейния дом. А тя тайно приемала гостите-революционери. Много умело успявала да разсее подозренията у турците: играела хоро на двора, правела се на пияна и се задиряла с децата на улицата. Друг път шумно изтупвала черги. По този начин тя успешно заблуждавала турците, които всеки път се чудели на нейния странен, забавен и весел нрав. Когато през 1862 г. се сформира първата българска легия, в нея с благословията на майка си постъпва най-малкият син на баба Тонка Петър /1842-1868/. Другият син на баба Тонка Ангел /1841-1894/, заедно с неговия другар Стефан, обходили пеша цяло Българско от Дунава до Бяло море, за да се запознаят с тежкия начин на живот на българите и да им вдъхнат надежда в борбата и скорошното освобождение.
В края на 1864 г., начело с Баба Тонка, жените в Русе се разбунтували срещу владиката. Това е времето, когато в Българско се води активна борба срещу гръцкото духовенство за установяване на самостоятелна и независима българска църква. Като повод бил използван отказът на владиката да изпълни желанието на българите в църквата да се чете на български език. Преодолявайки големи трудности, жените успели да убедят пашата да бъде премахнат гръцкият владика Синесий и в църквата да се слуша българска реч. Когато през същата 1864 г. започнали да се сформират чети в Румъния и Сърбия, къщата на Баба Тонка се превърнала в истинско бунтовно гнездо, в същински арсенал. Под една от стаите било изкопано скривалище. В своите „Записки по български въстания” Захари Стоянов пише: „Изработването на това скривалище се вършело нощно време от домашните на Баба Тонка, които влизали един по един да вадят пръстта, като пазели нощно време и стража да не би да дойде някой външен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападение от страна на полицията да могат да избягат находящите се там бунтовници”.
През 1868 г. е сформирана най-голямата до тогава чета - на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в която участвали синовете на баба Тонка - Ангел и Петър. В процеса на подготовката за преминаване в Българско баба Тонка ги посетила в Гюргево. Всички четници я посрещнали радушно, като родна майка, а тя им предала ушитото от дъщеря й Петрана /1845-1932/ знаме. Когато се прибрала в Българско, от брега на реката баба Тонка с вълнение наблюдавала отсрещния бряг откъм Гюргево, в трепетно очакване да се зададе четата и да премине в Българско. През нощите, заедно със сина си Атанас /1839-1908/, тя прибирала докараното от съзаклятници оръжие, предназначено за четниците в Румъния. И тъй, докато дните на баба Тонка минавали в очакване, един ден в Русе пристигнала вест, че една чета влязла в Българско при село Вардин. И след още няколко дни в Русе били докарани заловени и навързани цял синджир четници, които били вкарани в затвора. Между тях бил Стефан Караджа и раненият в ръцете син на Баба Тонка - Ангел. Другият неин син Петър бил убит. Турците предприели арести в града. Когато османлиите дошли в къщата на баба Тонка, тя се присторила на пийнала и тези, които искали да обискират нейната къща се разотишли, без да извършват основно претърсване. Когато трябвало да помогне на задържаните, баба Тонка си служела с хитрост, молби и подкупи. Така тя успявала да убеди охраната да я пуснат при затворниците. Пред заптиите, стоящи на пост до затворническите килии, много хитро и умело като артистка тя започвала да се подиграва на запрените четници и питала, когато изгонят турците, кой от тях ще бъде бъдещият български цар, кой ще стане вали паша, кой мюдюрин. Собствения си син троснато и сърдито упрекнала, че не се посъветвал с нея да не хваща тоя крив път. Захари Стоянов свидетелства за нейните реплики пред заптиетата: „Тия мои синове не излязоха от сой, но сега, като се оженя ще гледам да не раждам царски душмани”. Наивните заптии й повярвали, това и поведение им харесало, дори я похвалили. След като заблудила заптиите, пред изумените погледи на затворниците, смелата българка успяла тихо, без да разбере охраната да прошепне на сина си Ангел и другарите му да не слушат какво говори на османлиите. Повдигала им духа, като ги насърчавала, че могат да се надяват на освобождение. Но скоро започнал съдебен процес, на който Караджата бил осъден на смърт, осем четници, между които и синът й Ангел Обретенов били заточени в Диарбекир. През годините 1968-1870 г. се наблюдавало определено затишие на революционното движение.
Ново нешастие сполетяло баба Тонка. Мъжът и Тихо бил отровен от своя съдружник чорбаджия. Вече сама трябвало да се грижи за тримата си сина и двете си дъщери. Трудностите не сломили твърдия й характер, борческият й дух не паднал. Родолюбивата българка, майка на съзаклятниците революционери, намирала време да посещава гробовете на загиналите за народна свобода юначни българи. При погребението на бездомник, който бил заровен в гроба на Стефан Караджа, пак с хитрост тя успяла да прибере вкъщи изкопания череп на войводата, където го почистила и измила с ракия, завила го в платно и го прибрала в сандъка си. Мъката и болката на тази кристално чиста патриотка следвали една след друга: трагичният край на Ангел Кънчев, залавянето и обесването на Васил Левски... Независимо от ударите за революционното движение, работата по подготовката на въстанието не спирала. Синът на баба Тонка Георги бил изпратен в Одеса да следва военни науки, да изучава военното изкуство и да се готви за бъдещата революция. По-големият брат Никола Обретенов станал апостол. Най-големият син на баба Тонка Атанас „бил длъжен да се навърта из къщи, да пази едно друго, да посреща каикчиите /румънските лодкари/, пренасящи едно друго” и да приема пратките от Румъния. Дъщерята на баба Тонка - Петрана „освен дето водила много комитетски работи, в случай на извънредна нужда ходела с писма до Търново и Румъния”. Съгласно източници, от ръцете на Петрана в периода 1875-1876 г. са извезани няколко знамена. По-малката дъщеря Анастасия /1860-1926/ помагала на задържаните българи, изпълнявала ролята на куриер на русенския революционен комитет. След Освобождението завършила пансиона за благородни девици в Москва. Анастасия се омъжва за видния български революционер Захари Стоянов.
На 22 декември 1872 г. в къщата на баба Тонка е учреден Русенският революционен комитет от сина на баба Тонка - Никола Обретенов. Този комитет постепенно се оформя като здрава, дейна организация. През 1874 г. е обявен за централен във вътрешността на страната. Родолюбивото и революционно семейство Обретенови поддържа канала през река Дунав, свързващ БРЦК в Букурещ с вътрешната революционна организация. В техния дом се укриват оръжие, кореспонденция, архива, издаваните от Л.Каравелов вестници „Свобода” и ”Независимост”. Тук намират надеждна закрила и подслон видните български революционери: Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Тома Кърджиев, Захари Стоянов и др. През 1875 г. във връзка с подготовката на Старозагорското въстание, в Русенскя край е организирана Червеноводско-Новоселската чета. Част от оръжието на четата пренася баба Тонка, а знамето извезва по-голямата й дъщеря Петрана. Същото знаме е предвождало Ботевата чета. Захари Стоянов в ”Записки по българските въстания” пише:”През есента на 1875 г., когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело денонощно като в арсенал. Синът й Георги, комуто известили на часа, оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, от гдето набързо заминал за Търново. От Търновград се приготовляваше да излезе най-голямата чета. Това въстание, както е знайно, не можа да стане освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода /при Русчук/ от гдето сполучиха да излязат по една чета. Турците се усетиха твърде скоро, взеха най-строги мерки, от които естествено излиза, че къщата на баба Тонка трябваше да пострада най-напред. Действително тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на сина й Никола с още други свои другари, можали да избягат и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нещо положително”
През паметната 1876 г. синът на баба Тонка – Никола Обретенов е определен за апостол във врачанския революционен окръг, другият син Георги – в Сливенския. На 8 май 1876 г. Георги е заловен и заклан от турците. Никола Обретенов участва в легендарния поход на Ботевата чета. През цялото време на похода и сраженията, той е бил до войводата Ботев и е един от двамата преки свидетели на неговата трагична голгота. Никола също е бил заловен след разгрома на четата и заедно с други въстаници изпратен на заточение. След половин година баба Тонка с радост научава, че Никола е попаднал в същия затвор, в който бил и Ангел и че са се срещнали. Синът и Никола Обретенов доживява Освобождението и е един от главните свидетели, оставили писмени сведения и документи за поколенията, свързани с легендарния поход на Ботевата чета.
Баба Тонка остава в нашата история като героиня, мъченица и юнашка българка, родолюбива, грижовна и любвеобилна майка. За нейния светъл и пламенен образ на революционерка, носителка на здрав български дух и жажда за свобода важат думите на поета ”Какви е деца раждала, ражда и сега българска майка юнашка”. Искрената и безгранична любов на баба Тонка към народ и отечество винаги е граничела с готовността за саможертва. Тя не само взема пряко участие в националното революционно движение, но отдава и петимата си сина и двете си дъщери в борбата за освобождение на своя народ и отечество. Баба Тонка доживя до Освобождението. Тя дочака и завръщането на двамата си сина от заточение в Диарбекир. Извоюваната свобода бе най-голямата й награда за нейното народополезно дело.
Баба Тонка умира в Русе през 1893г. Съгласно източници, след погребението на Любен Каравелов град Русе не помни друго подобно масово събитие. Почти целият град излязал да изпрати смелата боркиня за свобода човешка. Пътят до гробищата бил постлан с цветя. По улиците на къси разстояния били забити високи дървени стволове, по върховете на които се веели черни знамена. По прозорците на къщите били прострени килими и тъмни платна...
В надгробното слово на тогавашния митрополит се казва ”Баба Тонка сгъна свитъка на своя живот, за да го разгъне един ден с историята”. Баба Тонка живя в трудно и славно време. Със своя живот и дело, заедно със своето легендарно борческо семейство Обретенови, тя остава завинаги в пантеона на безсмъртните като пример за поколенията, олицетворение на майка България.
д-р Богомил Великов Колев
