ПРОЗА

Откъси от произведения на бележити български писатели

БОГОМИЛ РАЙНОВ

Реквием за една мръсница

..."Тия двамата навярно бяха решили да се поразходят из нощните заведения на Пирея, а после може би да се прехвърлят някъде на запад, ама съвсем на запад, дето е по-културно и дето, както разправят, заплатите са страшно високи, а колите — ужасно евтини.

      Тия двамата вероятно разчитаха, че ще успеят да се почерпят с шотландско уиски и с гръцки мадами не по-късно от утре вечер и за по-бързо бяха поели през най-стръмното кестерме на хълма и не може да им се отрече, че наистина твърде бързо бяха се добрали до крайния етап на пътя, оня най-краен етап, който очаква всички ни, само че на различни места, при различни обстоятелства и в различно време.

      Сега, когато бързият хаотичен пукот на престрелката бе секнал и вечерта им бе отредила своето едноминутно мълчание, те лежаха в гъстия храсталак, единият — увиснал върху ниската драка с обронена надолу глава, а другият — проснат по гръб. Те лежаха безмълвни и неподвижни, сякаш потънали в дълбоко съзерцание, русокосият — забил поглед в земята, а кестенявият — загледан към звездите, които се мяркаха и чезнеха зад бързо летящите разкъсани облаци.

      — Млади хора… — установи спътникът ни, когато силният лъч на джобния му фенер се втренчи върху двете тела.

      Те наистина изглеждаха по вид да са някъде около периода на пълнолетието, периода на казармата, която може би бяха искали да избягнат, периода на мечтите за авантюри, когато една идиотска мелодия или една идиотска книга, или един идиотски филм в кварталното кино могат да те накарат да закопнееш по някакъв отвъден, приказен и съвсем несъществуващ свят, да закопнееш дотам, че да задигнеш спестените пари на майка си и парабела на баща си, да вземеш влака за Кулата и няколко часа по-късно да рухнеш сред бодливия мокър храсталак на тоя тъмен хълм. Двама глупаци, но толкова млади, че когато човек ги гледаше така, неподвижни и стихнали в безмълвното си съзерцание, не можеше да не почувствува, че някаква топка засяда на гърлото му и да не се опита да я разкара тая топка с това дрезгаво покашляне, с което в момента капитанът си прочистваше гърлото.

      — Ние тръгваме! — съобщи Любо, защото наистина нямаше какво повече да правим тук.

      Капитанът мълчаливо вдигна ръка за поздрав и двамата с Любо поехме назад към пътеката. Само няколко минути по-рано бяхме срещнали капитана в нощните сенки на тая пътека и бяхме спрели да разменим по някоя дума и да изпушим по една цигара, и тъкмо тогава бе екнала престрелката, защото ония двамата тъкмо в тоя миг бяха наскочили на поста и в отговор на предупреждението бяха открили огън, може би просто от страх или от глупост, и бяха изпукали мунициите си, възлизащи на три пълнителя, преди да замлъкнат завинаги.

      Но за нас с Любо, служебно погледнато, това бе инцидент, който не ни засягаше, и ние бяхме се запътили към съвсем друга точка на граничния район и ни предстоеше среща със съвсем други хора, а може би и с други изстрели, адресирани сега вече лично до нас. Затова си тръгнахме, прекосихме двестата метра шубраки и отново поехме по пътеката.

      Есенната нощ бе хладна и неспокойна и влажният вятър над дерето ту стихваше, ту отново засвирваше глухо, а облаците над нас ту ни захлупваха с мрачина, ту се разсейваха, за да разкрият смътното сияние на луната. Крачехме един подир друг — Любо напред, а аз подире му, понеже пътеката бе съвсем тясна. Крачехме мълчаливо, защото за предстоящото нямаше какво повече да говорим, а инцидентът с тия двамата бе нещо, което, служебно погледнато, не ни засягаше. Крачехме бавно по каменистия улей на вървището, а понякога спирахме да си починем и вдишвахме заморено влагата на нощта, в която се примесваха свежият планински хлад и мирисът на дим от мокри шубраки, идващ нейде откъм низината.

      — Добре, че излезе вятър да пресече дъжда — измърморих, като гледах летящите над тъмното било облаци.

      — Не бой се, брат ми, пак ще има дъжд — отвърна Любо. — Вятърът скоро ще спре и пак ще завали.

      В планината хората говорят за времето повече, отколкото всякъде другаде, може би просто защото в планината рядко можеш да разчиташ на покрив над главата си, а Любо вече три години я обхождаше тая планина надлъж и нашир, и то не като турист, а като човек от нашата професия и знаеше много повече неща от мене и по въпросите на времето, и по въпросите на професията.

      — Това е мястото — съобщи един час по-късно той, като спря.

      Билото над нас хвърляше тежка сянка и в първия миг аз дори не можах да различа малкия овчарски заслон, иззидан от едри каменни плочи. Промъкнахме се през тесния отвор, служещ за врата, и едва се бяхме разположили върху струпаното в ъгъла сено, когато дъждът навън заплющя.

      Извадих от джоба си цигарите и запалката, но Любо, който виждаше добре дори и в тъмното, прошепна:

      — Пушенето не е препоръчително…

      Той изчака да скрия с въздишка на досада тютюнджийските си пособия обратно в якето. Сетне на свой ред извади цигари и невъзмутимо запали.

      — Нали пушенето не е препоръчително?

      — Исках да кажа, че не е препоръчително за здравето ти.

      Сетне, като се наслади мълчаливо на гимназистката си шега и като ме изчака да запуша, ненадейно запита:

      — Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?

      — Ще го убия — отвърнах, без да мисля и вдишах дълбоко тютюневия дим, така приятно горчив сред нощната влага.

      — Като оня… Тарас Булба…

      — Да. И като Матео Фалконе.

      — Не съм чувал такъв.

      — Нали учиш френски? Във френската читанка го има.

      — И какво е направил тоя… Фалконе?

      — Вдигнал пушката и застрелял сина си. Какво друго?

      — Такива бащи ги има само в книгите. Ти не би могъл да застреляш сина си.

      — Тогава ще застрелям себе си.

      — Това не е решение на въпроса.

      — На кой въпрос? На този, несъществуващия? Доколкото ми е известно, нито ти, нито аз имаме синове.

      Той замълча, сякаш обезоръжен от аргумента ми, и аз известно време наблюдавах разсеяно огънчето на цигарата му, което ту помръкваше, ту наново засияваше, осветявайки с неясна червеникава светлина лицето му. Сетне го чух да казва:

      — Аз имам син, Емиле. Одеве ми съобщиха, че Мария е родила момче.

      — Честито!… Значи мечтата ти се сбъдна.

      — Да, брат ми. Само че ти не ми отговори на въпроса.

      — За какво трябва да отговарям на глупави въпроси?

      — Защо глупави?

      — Ами защото нито твоят син, нито моят, ако имам такъв, могат да станат предатели.

      Той отново замълча и този път като че съвсем се изличи в мрачината, понеже вече бе допушил цигарата си. И аз само по тихото му равно дишане усещах, че е тук до мене, потънал навярно в мисли за сина си и за страшната, но съвсем въображаема опасност, надвиснала над невръстната му глава.

      Такъв си беше моят приятел Любо Ангелов с неговата слабост към невинните гимназистки шеги, заради които бяхме го кръстили Любо Гявола, и с неговата склонност към абстрактни разсъждения, на които обичаше да се отдава тъкмо в най-неподходящи за подобни занимания моменти.

      В същата тая местност, дето се намирахме, щяха да прехвърлят един час по-късно от насрещната страна банда главорези и тия главорези следваше да бъдат насочени от нашите хора по погрешна писта, завършваща с капан, а ако операцията не успееше — да бъдат ликвидирани още тук, на самото място. Ръководството на всички тия действия бе поверено на Любо и аз съвсем не се съмнявах, че Любо ще се справи, както и друг път се беше справял. И все пак сега, в паузата преди данданията, той мислеше не за операцията и за съдбоносните мигове на престрелката и за всичко останало, а си блъскаше главата над проблема, за предателството, разглеждан в един интимно родителски, но съвсем теоретичен аспект..."

ПЕТКО ТОДОРОВ

Богомил Райнов пак се обади от отвъдното...

Богомил Райнов пак се обади от отвъдното: „Париж". Спомените му от Париж, там бил културно аташе през 1953-60. И в онези мрачни години на студената война европеизирал България. Вкарвал българската култура във Франция и френската у нас. С всичката гротескност на ситуацията, което адски напомня за сегашното ни европеизиране, даже в „техническата” част. Това е само едната полза от книгата, останала в архивите му.

Не е парадоксално, че най-силната проза през последните 20 години получихме от покойника Райнов, заедно с „Лека ни пръст” и „Писмо от мъртвец”, какви заглавия! Нека някой се опита да оспори определението „най-силна”. Той ще трябва да се пребори с неща като мощ на белетристиката, като интелектуална позиция, даже като работа с българския език. Ако някой някога тръгне да вади родната медия от тийнейджърския й период, ще трябва да задължи журналистите да препрочитат по 3 пъти тези книги поне заради третото качество.

Райнов пак си отмъщава на този и онзи, почти не споменава име с добро и стои пак мизантропски. Премълчава това и онова. В онези години и в точно въпросното си качество той направи бели, от които доста хора доста време носеха рани. Но няма и кой да си спомня. Тези му книги подсказват, че той си отиде неизползван. Такива като него не се използват. Можеше примерно някой да каже на когото трябва, че показването по телевизията на ареста на бившия военен министър е лош вкус, най-малкото. Че е антидържавно в това си качество не по-малко от размера на кражбата, за която онзи е арестуван и че в това си качество няма нищо общо с вдигането на който и да било рейтинг. Райнов знаеше как стават тези работи, има го в биографията му, колкото и да заслужава тя ненавист.

А защо не е парадоксално, че цяло едно поколение получи не от друг, а от покойника Райнов най-силната нова българска проза? Сега да се отговаря на този въпрос, значи някой да се прави на интересен и толкова. Един ден на него неизбежно ще трябва да търси отговор въпросното поколение

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Мамино детенце

..."Който не е видял новосадската лития, който не е прочел Максима Изповедника, който не е ходил в Бачковския манастир, който не е ял "шкембе-чорбасъ" в Цариград, който не е живял у мадам Клайн в Болград и който не е пил казанлъшка гюлова ракия, - той нищо не знае, от нищо не отбира. Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал от твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитам твоята приятност... Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, брилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полиелеите... Вземете билюрова чаша, измиите я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното... Охо-хо-хо, сълза, да я вземе дявол! Разбира се, че ако всичкото това да не би било доложителна математическа истина, то казанлъчени не би били казанлъчени, а били би... например сопотненци или калоферци, а галоган-бейовците не би могли да наторят с имената си всемирната история. Тъй е то! А Захара е седнала, та ни се гордее със своите милинки, Ени Захара - със своите саралии, Пловдив - със своите кокони и с киселото мляко на арапина при шадраванът, Търново - със своите ханове и с "Малтичкината песен", Габрово - със своите похлупци и с каменния мост, Едрине - със своята халва и със своето народолюбие, Цариград - със своя рахат-локум, Станимака - със своето калугерско произхождение, Ахело-Бургас, - със своята солена риба, Русчук - със своите калдаръми и Краставо село - със своите тикви! Смешни градове, смешни граждани! Ако не е възможно да сравняваме Париж с Женева и Лондон с Оряхово, то не е възможно да сравняваме и Казанлък с... с какво и с кого би вие желали? - да речем с Дъбене.

Но Казанлък има и друго още по-важно преимущество... Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни. Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояввща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата...

Но и това още не е всичко. Ако обичате прелестите на природата, то обърнете своето внимание и на млекопитающето се царство, а именно на Евините синове и дъщери, на които доволно често завижда трендафилът и които имат пълно право да се нарекат царьове и царици на природата. Черни очи, вити вежди, бели лица, хримизни бузици, алени устници, дълги клепачи, тънки снаги, високи гърди... Ох, не говорете ми повече, защото аз имам обичай да спя по много и да сънувам различни сънища... Ако ви се случи да идете в Казанлък, то вежете сърцето си с козиньова ортама, защото твърде лесно можете да останете без кръвочистител... Вас ще да окружат няколко миловидни ангелчета, ще ви погледнат няколко очарователни очи, ще да ви се поусмихнат няколко нежни устеца, и, всичкото това се отличава с такова ангелско виражение, и всичките тия неща блестят с такава кротост, щото само по знак вие свободно можете да им дадете сърцето си. С една дума, който от вас и да би погледал на тия гиздави създания, които растат, младеят и стареят в този земни рай, той непременно трябва да си зададе въпрос: защо аз не съм се родил, защо не съм израсъл и защо да не умра в тоя град?

Бил мая месец. Ако природата през тоя месец и да е богата почти навсякъде, но ние, както казах вече по-горе, не смееме да сравняваме с Казанлък ни най-прелесгнииге страни под ясното небе, защото е страшно да не оскърбиме трендафила и алените устници на казанлъченките Слънцето се показало на восток и простряло своите златни лучи над райската градина, из която се разхождали няколко стотини млади и крехки създания. Казанлъшките момиченца събирали трендафил. И всичките тия ластавички пеят, подскачат, смеят се, радват се и напълват воздуха с различни възклицания! Не зная вие как, а моя милост никога не би са отказала да поживее между тия весели чучулиги барем един ден, барем един час... Разказват, че казанлъчени, а особено казанлъченки, мислят и работят под влиянието на своите минутни впечатления и че тяхното непостоянство, което прилична росата в техните трендафилени градинки, не са в състояние да унищожат ни старостта, ни тежкият живот, ни страшната действителност. А от какво произхожда всичкото това? От растителността, която ги окружава. Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществование на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, - да бъде дрямка-средата никога не може да се нарече блаженство. Казанлъчени имат пълно право.

Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чердже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понаятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, чегато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите - светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и издупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:

- Иване бре, ела сам!

Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем нищо.

- Де е Никола? - заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.

- Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета - отговорило Нищото.

- Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам... Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!... А де е чорбаджийката?

- Тя си почива под крушата.

- Нека си почине... Иди и доведи Никола. Не оставяй го сами! Гледай с четири очи... Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.

Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.

- Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие... Кажи му, че го викам аз. "Баща ти те вика да ти даде ново гроше" - му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи й да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи й да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!... Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?

- Аз мисля, че се е изстудила, - отговорило Нищото.

- Ти мислиш!... Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах - не можа да станеш човек! "Трябва да се е изстудила, чорбаджи!" - тъй трябва да кажеш. Кажи де!...

- Трябва да се е изстудила, чорбаджи, - отговорило Нищото.

- Иди и донеси я!... Кажи на чорбаджииката да дойде при мене. Набери малко череши за мезе... Хайде иди и намери детето...

Нищото тръгвало още веднаж, и дваж, и триж, но лебеницата го връщала назад и клокала с различни звукове, и когато вече била дадена и шестата заповед да върви, то откъм северната страна се показало такова едно нещо, което накарало нищото да се запре още веднаж, а лебеницата да замълчи и да се приготви да слуша чуждите заповеди така също, както Нищото слуша неговите. Това нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своята страна имат сходство с други едни животни, които се огояват за Коледа, е била чорбаджийката. Но преди да ви опиша добрите и лошавите качества на тая още доволно апетитна госпожа, аз тряба да се върна (така правят всичките романисти) назад и да ви разкажа за нея някои и други исторически подробности.

На тоя свят съществуват голямо множество чудни и непостижими личности. Гледаш ги - няма нищо, разгръщаш ги - не виждаш нищо, говориш с тях - не излазя нищо, анализираш ги - не намираш нищо, но сляпото щастие се търкаля над тях, пияната съдбина пръска между тях своите дарове и награждава ги с изобилие, а шантавите случаи им кукурикат на прага всяка заран и всяка вечер. Чудно! Един от тия щастливи или случайни херои е бил и Нено чорбаджи. За да си обясниме как тоя ограничен и слабохарактерен човек е успял да надои толкова голямо количество злато и сребро, ние сме длъжни да потърсим из природата някое сравнение, защото ни един важен психологически вопрос не може да бъде решен вярно и правилно без съдействието на естествените закони. Помислете си, че вие сте камъче и че природата или вашата орисница е изнесла на бял свят и хвърлила ви е в Тунджа, но хвърлила ви е така, щото вие сте имали случай да избегнете и от ситния пясък, който доволно често затрупва щастието на множеството малки камъчета, и от големите камъни, които доволно често притискат малките самолюбци и не дават им да се повдигнат во веки веков. С една дума, въобразете си, че вие сте паднали на добро място, че Тунджа в това време е имала доста вода и доста сила и че вие сте се търкаляли от Калофер до Казанлък без никакви препятствия и без особени трудове. Същото бива и с човека. Най-напред случаят му дава малко, това малко довежда при себе си друго малко, двете малки се съединяват с третьото множко, третьото множко се жени за четвъртото много, четвъртото много ражда множество малки много, и така нататък, и вие един ден виждате, че онзи човек, който по ваше мнение не е бил способен да напои нито циганско магаре става богат, важен, горделив, "знатен", "славен" и прославен чорбаджия. Така се случило и с Нена, когато аристокрацията наричала кир Нено, демокрацията - Нено чорбаджи, а средните - челебият. На двайсет и пет годишната си възраст той имал повече от сто хрляди гроша чисти пари, а в онова време, за което ви разказвам, на тая сума са завиждали даже и пловдивските бегликчии.

Кой е бил баща и коя е била майка на кир Нена, имал ли е той някога баща и баба, на тия вопроси и до днес още не е отговорила казанлъшката генеология, ако казанлъчени и да имат множество бивши и съвременни писатели-критици. Из преданията, които са се съхранили в любознателната глава на поп Стояна, аз можах да извлека само това, че, когато Нено попипал, погледал и изброил своите сто хиляди грошовци, то намислил да се ожени. - "Но моята жена тряба да бъде една у майка, защото аз нямам родители", помислил той и захванал да търси. Стотях хиляди гроша, които са най-убедителната сваха под ясното небе, изпълнили неговото желание твърде скоро. На втората неделя после Петровден Нено бил вече оженен за дъщерята на Димитра Хлапарът, който след време оставил на своя зет три дюкяна, една къща, гюлова градина и две алени устни. Сладостта му била голяма! После женитбата Нено чувствувал неизказано и искрено блаженство: каква е у него чистота, каква е у него топлота, какво е у него спокойствие! Всичко гледало на него весело и щастливо: и таванът, и одърът, и свещникът, и ръкавите му, и саханите, и лучникът, и белите нагръдки на жена му, които час по час дохождали при него и сядали на миндерлъчето... Истина е, че неговате гургувица повече мълчи и не гургулика, - но това именно е и потребно на Нена, който не желае нищо друго, освен тишина и спокойствие.

- А бе - казва тя, - аз ходих у кръстничини и помолих я да ни хариже това гърненце. Я погледай; какво е то хубаво!...

- Истина е хубаво - отговаря Нено и целува жена си.

И пак тишина и спокойствие. Но гърнето се занася на мястото му, нежната съпруга дохожда изново, усеква свещта, запалва кандилото пред иконата, предлага на мъжа си някой вопрос получава отговор, целуват се, - и пак тишина и спокойствие. Мълчанието на жена си Нено обяснявал с това, че и ней, както и нему, са скъпи тишината и спокойствието, и че всичките нейни способности са обърнати на това, щото всяка една минута да бъде посвещена за ползата на тая тишина и спокойствие. А с какъв нежен гласец говори тая гургувица за изпросеното от кръстница гърненце! В тоя глас се чуе и любов към Нена, и ежеминутно старание за неговата тишина и спокойствие... Жената на Нена е една от най-честните изпълнителници на онова значение, което й е било внушено още от малолетството в родителската къща с ежеминутни примери из действителния живот и която се основава на това, че "трябва да се внася, а не да се изнася". Тая теория, която гледа на живота като на възможност да бъде събрано и спечелено колкото се може повече, накарва множество жени, които в младостта им е възможно да бъдат задомени насила за някой петдесетьогодишен вдовец, но които не е вече възможно да изтеглите из обятията на тия старци с никакви клещи, защото тия изведнаж стават черни робини надумата "да спечелиме", която е най-главната религия на техните мъже, - стават мравки или безизключителни "дай ми". Такава е била и жената на Нена. Нейното хубавичко и мазничко лице е било почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено и замислено само за това, защото в главата й са се въртели важни въпроси, като например, колко сол да се тури на зелето, как тряба да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гърненце, как да се умалят домашните разноски и пр., които не й давали нито две минути време за нарушението на домашнята тишина и спокойствие... С една дума, главата на Неновата жена и ден и нощ прела и тъкала само за три жизнени начала: да не излазя из къщата им онова, щото би могло да остане в нея; да се не дават двайсет и осем пари, когато могат да се дадат двайсет и седем; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме... Ако Нено плащал някому дълга си, то неговата съпруга искрено съжалявала, че това се е случвало действително... В нейната глава доволно често се въртели такива мисли: "Добро би било да не плащаме на работниците. Всяка година би ни оставали по десет хиляди гроша... А нам всеки тряба да плаща... Aко аз да би намерила на пътя сто хиляди гроша, то би ги скрила и никому не би ги показвала. Нека седят закопани в градината. А ако намеря само сто гроша? - И тях ще да заровя в градината - в гърненце ще да ги туря и ще да ги закопая... Или не в гърненце, а в някой дрипел, защото гърнето чини шестдесет парици. А ако намеря пръстен? - Него ще да продам..." И множество още зрели и практически мисли се провирали през мозъка на тая знаменита жена, ако тоя процес и да произходил без волнение, без страстни увлечения и без напразни разговори, защото спокойствието и тишината са седели вече доволно яко на своите престоли.

- А бе, ти пиеш скъп тютюн - говорила нежната съпруга на мъжа си и целовала го упоително.

- Истина е скъп - отговарял Нено.

- Купувай по-евтин - казвала разумната и економната жена и целовала го още веднаж.

Нено нямал сила да се откаже нито една минута от домашната тишина, и купувал по-евтин тютюн.

- Виното е скъпо тая година - говорила Неновица.

- Истина е скъпо - отговарял Нено.

- А механджиите ви го продават още по-скъпо - продължавала Неновица.

- Истина ни го продават още по-скъпо - продължавал и Нено.

- А ти не ходи да пиеш в механата и да черпиш казанлъшките чапкъни - съветовала Неновица. - Пий си дома. Нашето вино е десетьогодишно... Цели двайсет бъчви се намират в зимника. Продай половината!

Последният съвет се не харесал на Нена и той се решил да защити своята крепост, но тишината, спокойствието и задебелялото вече лице на съпругата му одържали такава блестяща победа, каквато не е одържавал ни Наполеон I, ни Атила, ни Тамерлан. Не преминала нито една неделя, а Нено захванал вече да осъжда своите по-напредни приятели, че тяхна милост се скита по кръчмите и по кафенетата, че харчат парите си напразно, че се карат между себе си като цигани й че не знаят де да се дянат... И в това време той чувствувал, че има право да им се смее, защото в неговата къща владее тишина и спокойствие. Когато имал нейде работа и когато се връщал назад, то отварял вратника, разгледвал двора си и произносил:

- В моята къща е рай - райска тишина.

Влазял в стаята.

- Свърши ли? - го пита Неновица, па сяда до него на миндерлъчето и захваща да шие мъничко ризленце.

- Свърших - отговаря Нено и отрива своята горна лебеница.

- Аз уших вече ризлето - казва нежната съпруга.

- А за кого шиеш това ризле? - пита Нено и подмигва значително.

Неновица мълчи и продължава да шие, като всяка жена, която е предусмотрителна.

"Ах, какво свето виражение се е появило на лицето й!" - си мисли Нено и пита готов ли е обядът.

Ето каква е била младостта на двете лебеници и на тяхната съпруга, които аз мисля да разложа и да изследовам химически, анатомически и исторически в следующата глава.Който не е видял новосадската лития, който не е прочел Максима Изповедника, който не е ходил в Бачковския манастир, който не е ял "шкембе-чорбасъ" в Цариград, който не е живял у мадам Клайн в Болград и който не е пил казанлъшка гюлова ракия, - той нищо не знае, от нищо не отбира. Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал от твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитам твоята приятност... Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, брилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полиелеите... Вземете билюрова чаша, измиите я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното... Охо-хо-хо, сълза, да я вземе дявол! Разбира се, че ако всичкото това да не би било доложителна математическа истина, то казанлъчени не би били казанлъчени, а били би... например сопотненци или калоферци, а галоган-бейовците не би могли да наторят с имената си всемирната история. Тъй е то! А Захара е седнала, та ни се гордее със своите милинки, Ени Захара - със своите саралии, Пловдив - със своите кокони и с киселото мляко на арапина при шадраванът, Търново - със своите ханове и с "Малтичкината песен", Габрово - със своите похлупци и с каменния мост, Едрине - със своята халва и със своето народолюбие, Цариград - със своя рахат-локум, Станимака - със своето калугерско произхождение, Ахело-Бургас, - със своята солена риба, Русчук - със своите калдаръми и Краставо село - със своите тикви! Смешни градове, смешни граждани! Ако не е възможно да сравняваме Париж с Женева и Лондон с Оряхово, то не е възможно да сравняваме и Казанлък с... с какво и с кого би вие желали? - да речем с Дъбене.

Но Казанлък има и друго още по-важно преимущество... Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни. Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояввща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата...

Но и това още не е всичко. Ако обичате прелестите на природата, то обърнете своето внимание и на млекопитающето се царство, а именно на Евините синове и дъщери, на които доволно често завижда трендафилът и които имат пълно право да се нарекат царьове и царици на природата. Черни очи, вити вежди, бели лица, хримизни бузици, алени устници, дълги клепачи, тънки снаги, високи гърди... Ох, не говорете ми повече, защото аз имам обичай да спя по много и да сънувам различни сънища... Ако ви се случи да идете в Казанлък, то вежете сърцето си с козиньова ортама, защото твърде лесно можете да останете без кръвочистител... Вас ще да окружат няколко миловидни ангелчета, ще ви погледнат няколко очарователни очи, ще да ви се поусмихнат няколко нежни устеца, и, всичкото това се отличава с такова ангелско виражение, и всичките тия неща блестят с такава кротост, щото само по знак вие свободно можете да им дадете сърцето си. С една дума, който от вас и да би погледал на тия гиздави създания, които растат, младеят и стареят в този земни рай, той непременно трябва да си зададе въпрос: защо аз не съм се родил, защо не съм израсъл и защо да не умра в тоя град?

Бил мая месец. Ако природата през тоя месец и да е богата почти навсякъде, но ние, както казах вече по-горе, не смееме да сравняваме с Казанлък ни най-прелесгнииге страни под ясното небе, защото е страшно да не оскърбиме трендафила и алените устници на казанлъченките Слънцето се показало на восток и простряло своите златни лучи над райската градина, из която се разхождали няколко стотини млади и крехки създания. Казанлъшките момиченца събирали трендафил. И всичките тия ластавички пеят, подскачат, смеят се, радват се и напълват воздуха с различни възклицания! Не зная вие как, а моя милост никога не би са отказала да поживее между тия весели чучулиги барем един ден, барем един час... Разказват, че казанлъчени, а особено казанлъченки, мислят и работят под влиянието на своите минутни впечатления и че тяхното непостоянство, което прилична росата в техните трендафилени градинки, не са в състояние да унищожат ни старостта, ни тежкият живот, ни страшната действителност. А от какво произхожда всичкото това? От растителността, която ги окружава. Трендафилът живее малко, но неговият майски живот има повече сладки минути, нежели многолетното съществование на върбата. Ако е живот, да бъде живот, а ако е дрямка, - да бъде дрямка-средата никога не може да се нарече блаженство. Казанлъчени имат пълно право.

Под една кичеста круша в една от трендафиловите градини било постлано черно-жълто китено чердже, на което седели две лебеници или, както ги наричат казанлъчени, две дини, които представляват едносъщност и неразделност, или, да кажа по-понаятно, едната лебеница, която била твърде голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно неразделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи. Но аз заборавих да ви кажа, че голямата лебеница е била облечена в копринена риза, в ленени гащи и в бяло копринено, с червени пръчици елеченце, и че малката лебеница е била покрита с бял фес. Голямата лебеница се повдигала нагоре и отпускала се надоле твърде затруднително, а когато произходило това, то на малката лебеница се отваряла някаква си дупка, над която стърчели две дълги бяло-черни урезалки козина, поимала и изпускала воздух и клокала така поетично, чегато в голямата лебеница се намира цял вулкан. Но малката лебеница имала още две приемущества: на нея стърчели три червени подлоги, които носили название уши и нос, и две черни точки, които в общежитието се наричат очи, а по манастирите - светила. Изведнаж черните точки, които до това време били сънливи, шавнали насам-нататък, и издупката изскокнали няколко потока лава, между които се зачули следующите думи:

- Иване бре, ела сам!

Пред лебеницата се изправил един млад и гиздав момък, който принадлежал в числото на ония нередки същества, които се наричат сеизи и които умеят да мълчат, да се въртят на пета, да се занимават с нищо и да ядат останките от чорбаджийския обяд. Аз не ще ви разказвам какво виражение е имало лицето на тоя млад човек и с какво е бил той облечен, защото, както ви казах вече по-горе, подобни личности вие можете да срещнете всеки ден и всеки час и защото тия не съдържат в себе си нищо особено, следователно ние можеме да ги наречем нищо.

- Де е Никола? - заклокал вулканът и долнята лебеница се повдигнала цяла педя нагоре.

- Отидоха със Станчовото момче да търсят врабчета - отговорило Нищото.

- Аз хилядо пъти съм ти казвал да го не оставяш да ходи сам... Вие слушате само тогава, когато ви кръстосват със суровицата. Иди при детето!... А де е чорбаджийката?

- Тя си почива под крушата.

- Нека си почине... Иди и доведи Никола. Не оставяй го сами! Гледай с четири очи... Не оставяй момичетата да седят и да лапат мухите. Парици им се плащат. Удряй! Тия хора нямат ни срам, ни очи. Париците ти вземат, а работата ти оставят за Петровден! Иди при детето.

Иван тръгнал към стария кестен, но голямата лебеница, с помощта на малката, му заповядала да се върне и да приеме още няколко мъдри съвети и наставления.

- Ти го не гони: гледай да не падне и да се не убие... Кажи му, че го викам аз. "Баща ти те вика да ти даде ново гроше" - му кажи. Кажи му, че съм хванал пиле. Иди при чорбаджийката и кажи й да не лежи под крушата. Под крушата сянката не е гъста. Кажи й да се пренесе под големия кестен. Пренеси и моята постелка!... Или чакай, не ще ми се да се местя. А ракията изстуди ли се?

- Аз мисля, че се е изстудила, - отговорило Нищото.

- Ти мислиш!... Хиляди пъти съм ти казвал да не ми отговаряш така. И в Филибе те водих, и в Захара те пращах - не можа да станеш човек! "Трябва да се е изстудила, чорбаджи!" - тъй трябва да кажеш. Кажи де!...

- Трябва да се е изстудила, чорбаджи, - отговорило Нищото.

- Иди и донеси я!... Кажи на чорбаджииката да дойде при мене. Набери малко череши за мезе... Хайде иди и намери детето...

Нищото тръгвало още веднаж, и дваж, и триж, но лебеницата го връщала назад и клокала с различни звукове, и когато вече била дадена и шестата заповед да върви, то откъм северната страна се показало такова едно нещо, което накарало нищото да се запре още веднаж, а лебеницата да замълчи и да се приготви да слуша чуждите заповеди така също, както Нищото слуша неговите. Това нещо, което имало голямо сходство с ония двоеноги животни, които от своята страна имат сходство с други едни животни, които се огояват за Коледа, е била чорбаджийката. Но преди да ви опиша добрите и лошавите качества на тая още доволно апетитна госпожа, аз тряба да се върна (така правят всичките романисти) назад и да ви разкажа за нея някои и други исторически подробности.

На тоя свят съществуват голямо множество чудни и непостижими личности. Гледаш ги - няма нищо, разгръщаш ги - не виждаш нищо, говориш с тях - не излазя нищо, анализираш ги - не намираш нищо, но сляпото щастие се търкаля над тях, пияната съдбина пръска между тях своите дарове и награждава ги с изобилие, а шантавите случаи им кукурикат на прага всяка заран и всяка вечер. Чудно! Един от тия щастливи или случайни херои е бил и Нено чорбаджи. За да си обясниме как тоя ограничен и слабохарактерен човек е успял да надои толкова голямо количество злато и сребро, ние сме длъжни да потърсим из природата някое сравнение, защото ни един важен психологически вопрос не може да бъде решен вярно и правилно без съдействието на естествените закони. Помислете си, че вие сте камъче и че природата или вашата орисница е изнесла на бял свят и хвърлила ви е в Тунджа, но хвърлила ви е така, щото вие сте имали случай да избегнете и от ситния пясък, който доволно често затрупва щастието на множеството малки камъчета, и от големите камъни, които доволно често притискат малките самолюбци и не дават им да се повдигнат во веки веков. С една дума, въобразете си, че вие сте паднали на добро място, че Тунджа в това време е имала доста вода и доста сила и че вие сте се търкаляли от Калофер до Казанлък без никакви препятствия и без особени трудове. Същото бива и с човека. Най-напред случаят му дава малко, това малко довежда при себе си друго малко, двете малки се съединяват с третьото множко, третьото множко се жени за четвъртото много, четвъртото много ражда множество малки много, и така нататък, и вие един ден виждате, че онзи човек, който по ваше мнение не е бил способен да напои нито циганско магаре става богат, важен, горделив, "знатен", "славен" и прославен чорбаджия. Така се случило и с Нена, когато аристокрацията наричала кир Нено, демокрацията - Нено чорбаджи, а средните - челебият. На двайсет и пет годишната си възраст той имал повече от сто хрляди гроша чисти пари, а в онова време, за което ви разказвам, на тая сума са завиждали даже и пловдивските бегликчии.

Кой е бил баща и коя е била майка на кир Нена, имал ли е той някога баща и баба, на тия вопроси и до днес още не е отговорила казанлъшката генеология, ако казанлъчени и да имат множество бивши и съвременни писатели-критици. Из преданията, които са се съхранили в любознателната глава на поп Стояна, аз можах да извлека само това, че, когато Нено попипал, погледал и изброил своите сто хиляди грошовци, то намислил да се ожени. - "Но моята жена тряба да бъде една у майка, защото аз нямам родители", помислил той и захванал да търси. Стотях хиляди гроша, които са най-убедителната сваха под ясното небе, изпълнили неговото желание твърде скоро. На втората неделя после Петровден Нено бил вече оженен за дъщерята на Димитра Хлапарът, който след време оставил на своя зет три дюкяна, една къща, гюлова градина и две алени устни. Сладостта му била голяма! После женитбата Нено чувствувал неизказано и искрено блаженство: каква е у него чистота, каква е у него топлота, какво е у него спокойствие! Всичко гледало на него весело и щастливо: и таванът, и одърът, и свещникът, и ръкавите му, и саханите, и лучникът, и белите нагръдки на жена му, които час по час дохождали при него и сядали на миндерлъчето... Истина е, че неговате гургувица повече мълчи и не гургулика, - но това именно е и потребно на Нена, който не желае нищо друго, освен тишина и спокойствие.

- А бе - казва тя, - аз ходих у кръстничини и помолих я да ни хариже това гърненце. Я погледай; какво е то хубаво!...

- Истина е хубаво - отговаря Нено и целува жена си.

И пак тишина и спокойствие. Но гърнето се занася на мястото му, нежната съпруга дохожда изново, усеква свещта, запалва кандилото пред иконата, предлага на мъжа си някой вопрос получава отговор, целуват се, - и пак тишина и спокойствие. Мълчанието на жена си Нено обяснявал с това, че и ней, както и нему, са скъпи тишината и спокойствието, и че всичките нейни способности са обърнати на това, щото всяка една минута да бъде посвещена за ползата на тая тишина и спокойствие. А с какъв нежен гласец говори тая гургувица за изпросеното от кръстница гърненце! В тоя глас се чуе и любов към Нена, и ежеминутно старание за неговата тишина и спокойствие... Жената на Нена е една от най-честните изпълнителници на онова значение, което й е било внушено още от малолетството в родителската къща с ежеминутни примери из действителния живот и която се основава на това, че "трябва да се внася, а не да се изнася". Тая теория, която гледа на живота като на възможност да бъде събрано и спечелено колкото се може повече, накарва множество жени, които в младостта им е възможно да бъдат задомени насила за някой петдесетьогодишен вдовец, но които не е вече възможно да изтеглите из обятията на тия старци с никакви клещи, защото тия изведнаж стават черни робини надумата "да спечелиме", която е най-главната религия на техните мъже, - стават мравки или безизключителни "дай ми". Такава е била и жената на Нена. Нейното хубавичко и мазничко лице е било почти всякога сериозно, мълчаливо, навъсено и замислено само за това, защото в главата й са се въртели важни въпроси, като например, колко сол да се тури на зелето, как тряба да се съхранят пресни яйцата, с какви способи да се изпроси още едно гърненце, как да се умалят домашните разноски и пр., които не й давали нито две минути време за нарушението на домашнята тишина и спокойствие... С една дума, главата на Неновата жена и ден и нощ прела и тъкала само за три жизнени начала: да не излазя из къщата им онова, щото би могло да остане в нея; да се не дават двайсет и осем пари, когато могат да се дадат двайсет и седем; да се не доплаща или съвсем да се не плаща на ония, които не могат да ни накарат насила да им платиме... Ако Нено плащал някому дълга си, то неговата съпруга искрено съжалявала, че това се е случвало действително... В нейната глава доволно често се въртели такива мисли: "Добро би било да не плащаме на работниците. Всяка година би ни оставали по десет хиляди гроша... А нам всеки тряба да плаща... Aко аз да би намерила на пътя сто хиляди гроша, то би ги скрила и никому не би ги показвала. Нека седят закопани в градината. А ако намеря само сто гроша? - И тях ще да заровя в градината - в гърненце ще да ги туря и ще да ги закопая... Или не в гърненце, а в някой дрипел, защото гърнето чини шестдесет парици. А ако намеря пръстен? - Него ще да продам..." И множество още зрели и практически мисли се провирали през мозъка на тая знаменита жена, ако тоя процес и да произходил без волнение, без страстни увлечения и без напразни разговори, защото спокойствието и тишината са седели вече доволно яко на своите престоли.

- А бе, ти пиеш скъп тютюн - говорила нежната съпруга на мъжа си и целовала го упоително.

- Истина е скъп - отговарял Нено.

- Купувай по-евтин - казвала разумната и економната жена и целовала го още веднаж.

Нено нямал сила да се откаже нито една минута от домашната тишина, и купувал по-евтин тютюн.

- Виното е скъпо тая година - говорила Неновица.

- Истина е скъпо - отговарял Нено.

- А механджиите ви го продават още по-скъпо - продължавала Неновица.

- Истина ни го продават още по-скъпо - продължавал и Нено.

- А ти не ходи да пиеш в механата и да черпиш казанлъшките чапкъни - съветовала Неновица. - Пий си дома. Нашето вино е десетьогодишно... Цели двайсет бъчви се намират в зимника. Продай половината!

Последният съвет се не харесал на Нена и той се решил да защити своята крепост, но тишината, спокойствието и задебелялото вече лице на съпругата му одържали такава блестяща победа, каквато не е одържавал ни Наполеон I, ни Атила, ни Тамерлан. Не преминала нито една неделя, а Нено захванал вече да осъжда своите по-напредни приятели, че тяхна милост се скита по кръчмите и по кафенетата, че харчат парите си напразно, че се карат между себе си като цигани й че не знаят де да се дянат... И в това време той чувствувал, че има право да им се смее, защото в неговата къща владее тишина и спокойствие. Когато имал нейде работа и когато се връщал назад, то отварял вратника, разгледвал двора си и произносил:

- В моята къща е рай - райска тишина.

Влазял в стаята.

- Свърши ли? - го пита Неновица, па сяда до него на миндерлъчето и захваща да шие мъничко ризленце.

- Свърших - отговаря Нено и отрива своята горна лебеница.

- Аз уших вече ризлето - казва нежната съпруга.

- А за кого шиеш това ризле? - пита Нено и подмигва значително.

Неновица мълчи и продължава да шие, като всяка жена, която е предусмотрителна.

"Ах, какво свето виражение се е появило на лицето й!" - си мисли Нено и пита готов ли е обядът.

Ето каква е била младостта на двете лебеници и на тяхната съпруга, които аз мисля да разложа и да изследовам химически, анатомически и исторически в следующата глава..."

ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

Шофьори

..."Слънцето още беше високо и прежуряше, но денят вече си отиваше и идващата вечер обещаваше хлад. Хлад - за напуканата суха земя, за пожълтялата трева, за изгорелите листа на дърветата. И за хората - изнурени от дългия ден, потни, лепкави, непоносими за себе си... Хлад - за уличните котки, търсещи храна в нажежените контейнери, и за глутниците псета, скрити в храстите на парка.

Най-хубавите часове на деня - когато той още не си е отишъл и нощта още не е дошла. Когато хората се прибират, измиват от себе си праха и умората, захвърлят страха, стреса, гонитбата - на пари, кариера, обществено положение, и всичко онова, което ги прави винтчета в машината, наречена "общество" - и остават просто хора. Същества, сгушени в уюта на дома си, както котката в контейнера и кучето под храста, и усещат топлината на близките си, вдъхваща енергия - най-после топлината, заради която денят е изсмукал енергията им.

- Иво... Иво!

Иво се стресна, но не помръдна. Хубаво му беше тук.

- Иво! Вечерята изстива, хайде, прибирай се!

Той погледна още веднъж слънцето, което го ослепи, после дърветата в парка и накрая - балконите на отсрещния блок. Не искаше да се прибира. Искаше да стои на своя балкон, да вдишва аромата на парка и да знае, че Марта е до него, зад завесата, която течението изхвърляше през отворената врата и която го докосваше като милувка.

Влезе в полутъмната стая. Масата беше сложена и на нея, както винаги, имаше поне едно от любимите му ястия. Марта се усмихваше, въпреки че супата вече не димеше.

Вечеряха.

Не му се тръгваше. Не му се искаше да си отиде точно сега, когато вечерта дойде, когато Марта го гледаше - нежна, свежа, ухаеща на сапун, на парфюм, на нещо, което не можеше да определи, но което знаеше, че е нейно и го кара да я обича и да бъде щастлив.

Целуна я бързо по устните и челото, открехна вратата на детската - бебето спеше, сладко гушнало глава с ръчички. Не посмя да го целуне, за да не го събуди. И тръгна..."

КОНТАНТИН ПАВЛОВ

Из "Дневници"

* * *

Ако един канибал бъде изяден от друг канибал, това оневинява ли изядения канибал спрямо изядените от самия него други канибали? От друга страна - канибалът, който току-що изяде другия канибал, има ли право на ореолна слава, поради факта, че е изял канибал, който от своя страна... и т.н.

* * *

Не имитирай чужда лудост, моделирай (култивирай, обогатявай) собствената си лудост.

* * *

Не авторът, а неговото произведение; не Бог, а Неговото ТВОРЕНИЕ. Като децата - радвам се на хубавата играчка, а не на техническия гений на нейния създател. Това също е религия - примитивна, но жизнена. Бъди Бог. Аз съм Бог, който отрича себе си в името на собствените си творения.

Сега разсъждавам и чувствам така. Утре може да променя и чувствата и схващанията си. Не звучи красиво, но не ме е страх от противоречията ми, защото са безкористни.

И нека Моят ореол не затъмни 

случайно сътвореното от Мене. 

(Невинността на моите Творения.) 

Невинно сътвореното от Мене.)

В момент на земетръс ме впечатлява самото земетресение, а не Оня, който клати земята; може да се замисля и за Него, но това ще бъде по-късно. Време е да преоценим и самите природни закони; явно те са създадени от някакъв послушен Висш Божествен Съвет (ВБС) В момент, когато е липсвал кворум; нещо, което ги обезсилва юридически.

* * *

Ако възприемем буквално детското възклицание "кралят е гол", трябва да признаем, че "кралят" на България не е гол. Гол е народът на България.

* * *

Вярно е, че закупих много книжки от "Стари неща". Опасявах се, че целият тираж може да бъде "изкупен" от някоя държавна институция, която от свое име щеше да раздава автографи където и комуто тя прецени. Но дори да беше издадена (книжката) в 100 хиляден тираж, народът пак нямаше да запее "моите песни", защото пее песните на бедните дамяновци, както казва Есенин (приблизително).

* * *

Допускам, че съм еклектичен.

Еклектика? Защо не - кентавърът ми е по-интересен от обикновения кон, а също така - и от обикновения човек.

* * *

Сега тази ситуация е прекалено безопасна, което я прави скучна и безинтересна за мен. Аз съм говорил и писал така, както мисля, в други (по-страшни) години. Този лукс си го позволяваха малцина; сега - всички. Мълча, защото има нещо перверзно и унизително да се надвиквам със собственото си ехо от преди 30 и повече години. Не ме съблазнява изкушението за мимолетна народна любов. Говоря за предишните 30 години, но сега съм съвсем другаде, и ако искам да участвам в политически празник на съвремието, би трябвало да се върна 550 години назад. Поне. Благодаря за поканата - не! Бъдещето ще се почувства ограбено, ако го изоставя в такъв тежък за него момент.

* * *

БКП създаде опозицията; беше й нужна опозиция. Но бидейки бездарна и тромава, БКП създаде "несъвършена" опозиция, която сега й създава грижи - както всичко, което е създала. (Това за опозицията от друга гледна точка.) Нямам предвид само факта, че голяма част от опозицията са бивши нейни членове; някои от тях пострадали поради амбицията да играят по-забележителна роля в самата БКП. Сега им дойде времето да реализират безнаказано самолюбието си. С лихвите.

* * *

Борейки се за властта, опозицията през цялото време изпитваше и продължава да изпитва страх от завземане на властта. Това е някакъв подсъзнателен страх от обекта на еротичните въжделения. Когато обладае властта, тя (опозицията) ще започне да отмъщава (другиму) за собствения си неосъзнат страх.

* * *

Но изпитвайки страх от властта, опозицията все пак се стремеше към властта. А дилемата беше - или веднага власт, или разбиване на комунистите. Опозицията избра "веднага власт" и трябваше да дели властта с комунистите.

* * *

Понятието "клинч" в бокса. Единият състезател е толкова изтощен, че се вкопчва в противника си, за да не падне. Ако противникът просто се отдръпне, онзи няма да има на какво да се подпре и да поеме дъх. В този смисъл опозицията изигра парадоксалната роля на "подпиращ" спрямо БКП.

* * *

Демокрацията подозрително бързо започна да канонизира свои светци, пророци, великомъченици; скубят си брадите старите и новите търговци. Къде? В храма...."

Из " Записки "  1970-1993

Константин Павлов

..."Нашето семейство беше изключително бедно и преди, и след девети септември. Село Попово, преименувано на с. Витошко бе едно от най-загубените села. По въздушна линия сигурно е на 15 км от София, а като исторически път сигурно е век. Баща ми има първо отделение образование. Нищо, което да ме е провокирало за творчество - нито генетично, нито като среда. От хаосно смесване е станало. На две и половина - три години четях и пишех. По-късно (края на 1935-36 г.) се преместихме в Курило, където имаше сравнително интелигентни семейства с богати библиотеки. До прогимназията всички тези библиотеки ги бях прочел: химия, биология, популярни студии - как се отглеждат пчели, разбира се, и романи. Натрупах много знания: гимнастика, тренинг на съзнанието. Съзнанието в удобен за него момент избираше едно или друго тълкувание, познание. Дори съучениците ми мислеха, че имам някаква енциклопедия. Баща ми почина и някъде от 1947-48 г. аз сам се справях. Изключиха ме от Трета мъжка гимназия, отидох в Перник, учих в Павлово (Пето единно училище "Иван Рилски", 1951 г.). През 1952 г. кандидатствах литература. На приемния изпит получих единица. Видях се в списъка на право, без да съм кандидатствал там. Завърших семестриално, без да вземам държавен изпит.

Грубо мога да очертая няколко етапа: годините между 1955-1957 г. бяха експериментално търсене на самия себе си и отказ от академичните или школски правила за това как се прави литература. Тогава дойде една лекота, по-скоро духовна (механиката на творческия процес оставаше както преди трудна), не като морално предписание, а като чиста съвест - че пиша стихове, без да насилвам себе си, че съм поет, защото се отказах от представите си за поет.

Вторият условен етап бих го нарекъл дивашки реакции спрямо лъжата, лицемерието, всичко това, с което човек се сблъсква за първи път и физически, и душевно. Това беше изтълкувано като нагла политическа съпротива от моя страна. По това време се отдръпнаха хора, които би трябвало да бъдат съюзници с мен, обвинявайки ме, че съм конфликтна личност, че съм неуправляем, че така не бива. Третият период - началото на 70-те години. Реших, че така повече не може и трябва да избера или смъртта, или някакъв друг начин на себеосъществяване. Реших да живея, защото себеунищожението ми се видя безсмислено. Това беше състояние, в което има две гледни точки, които съществуват обаче в едно време: едновременно си мъртъв и жив. В един и същи миг се гледа в тези две точки, така както преди смъртта тялото вижда астрала и астралът вижда тялото. Това не е образ, това е мое буквално преживяване.

Четвъртият период са последните 4-5 години. А може би той започна по-рано, от 1985 г., когато започнаха промените. В началото се съпротивлявах да излизам от моя полусън. Към такава съпротива ме поощряваше истеричният крясък на съмнителни хора: имах чувството, че площадни крадци ограбват сънищата ми. Възможността да печатам ме показа на хората сякаш за първи път. Преди бях известен на враговете ми и на тайните служби. В този четвърти кръг хора, които претендираха да имат съдба, сходна на моята, проявиха изключителна ревност спрямо моето поредно събуждане, не го назовавам възкресение, защото ще ги ядосам още повече.

Сега съм в петия кръг... Всичко е много по-леко, тревожно безсмислено. Тревожи ме, че пиша с лекота, че хората харесват мои неща, които аз постигам с някаква сръчност на духа. Плаши ме мисълта, че мога да получа богатство от починал роднина в Америка, който навремето е внесъл някаква сума на мое име в банката на доверието...

* * *

Аз не работя хронологически. Работя повече като художник и скулптор: едновременно правя цялата картина. Споделям класическото вярване, че във всеки камък се крие скулптурата. Човек, който се занимава с писмено слово, за мен времето в неговата безкрайност от отломъци е камъкът, от който отнемам излишното или търся душата на камъка. Когато попадам на неудачен отломък - камък-време, не се отчайвам от лошия резултат, защото не използвам само моето собствено време, а това, което някога някъде се е наричало точно време. С една дума - смятам, че мога да намеря себе си не само в настоящето, а в миналото и в бъдещето. В този смисъл съм запасен с материал за безкраен живот. Отричам хронологията. Имам чувството, че след първоначалния взрив процесът е единен, не е завършил. Дори когато има връщане назад, това е също форма на развитие. Проверявам себе си. Съществува закономерност: някакво хаотично самоусъвършенстване.

Животът поначало си е нещо неприлично, просташко, безнравствено. Смъртта е неговата лицемерна алтернатива. В този смисъл всеки трябва да определя своето дълголетие в зависимост от възможностите си за неприлични деяния. Аз лично...

* * *

Аз съм убит поет - пиша от отвъдния свят - с един крак в живота.

* * *

Някои думи не изговарям нарочно.

Убивам ги чрез премълчаване.

* * *

Ако има нещо полутайнствено около мен и около съдбата ми като автор и като човек, това беше изкуствено предизвикана тайнственост.

* * *

Не е възможно да бъда демитологизиран! Това е все едно да разпопват (или разкулачват) човек, който никога не е бил поп (или кулак) и никога не е имал намерение да става поп (или кулак). Тези изяви са рожба на гузна съвест, а допускам и извратена завист - непреодолимо желание да ме докоснат, макар и с мръсни ръце. Фетишизъм. Стара любов - някои от неспоменатите са правили доноси срещу мен. В Ония времена. Черно на бяло. (Допускам и сега.) Запазвам тяхната анонимност заради илюзиите на децата и близките им, но любезно ги призовавам към по-свенливо поведение в бъдеще. Ако можеше, бих им отмъстил зловещо, като им подаря собствения си живот - нека го изживеят по-достойно. А?

* * *

"Най-опасните рецидиви на миналото" е сладострастието, с което се отдаваме на бъдещите "опасни рецидиви". Животът, преминал в две епохи, се обременява с двойна вина. Аз лично без патетика приемам съдбата си такава, каквато е. И себе си - такъв, какъвто съм. Малко фатализъм (като желатин) помага по-безболезнено да бъде преглътнато и едното, и другото.

* * *

Мисля, че пътят към истината не е раят. От рая трябва да се тръгне към чистилището и в последния етап, ако човек си направи равносметка в чистилището, сам ще прецени, че мястото му е в ада. Остава да си избере кръговете..."