БЪЛГАРСКИЯТ
ВЕЛИКДЕН
„
Навръх
Великден, 3 април 1860 година, цариградските
българи проведоха акция, която стана
една от връхните точки във възрожденската
борба. Още тогава Г.С. Раковски оценява
толкова високо станалото, че смята този
ден свят в новия български календар,
ден, който трябва да се празнува всяка
година. Националният календар за
българите по това време е почти бяло
поле, по него още няма онези кървави
точки, с които отбелязваме празниците.
Раковски е искал да прикове вничанието
на българите към един от най-важните
дни в новото им летоброене. Но...дойдоха
други събития, личности, постепенно
българският календар се запълни с много
червени точки и ние вече почти забравихме
този празник.
Едва
ли денят за акцията е бил избран случайно.
В този момент на своите борби българите
в турската столица се чувствували
самотни и изоставени от всички : намирали
се в най-остър конфликт с католическите
попълзновения на Изток; трябвало да
лавират между всички велики сили; да се
борят с могъщата патриаршия, наследник
на византийското минало; предпазливо
да заобикалят Високата порта; да
надхитряват всички. Празникът Възкресение
Христово бил подходящ от всяка гледна
точка за техния смшсъл."
В решението
на българите да проведат своята акция
навръх Великден, след като знаем, че е
взето в един от най-острите моменти на
борбата с католическата пропаганда,
навярно е играло роля и желанието да се
подчертае кардиналната разлика.
Едновременно с това най-големият
православен празник в цъфтящата буйна
пролет за Цариград е давал необходимия
декор и фон за началото на новото
българско летоброене, за „възкресението“
на всичките ни национални стремежи, за
възраждане силата и значението на
българскиа народ.“
Тончо
ЖЕЧЕВ, 1976
