ЗАБРАВЕНИТЕ 2 - Тодор Влайков

Тодор Влайков е роден в Пирдоп на 13 февруари 1865 година в семейство съхранило патриархалните традиции, които оказват силно влияние върху оформянето на мирогледа му. 

Завършва  Историко-филологическия факултет на Московския университет през 1888 година. 

Тодор Влайков е един от основателите и председател на Българския учителски съюз.  През 1890 година, той заедно с Тодоро Йончев, основата в Мир ково първата българска кооперация - “Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество “Орало”.

Като учител и инспектор, като публицист и автор на разкази и повести, То- дор Влайков отстоява своите възгледи. Постепенно се увлича в общонационалните борби и четвърт век е активен политически деец. Той е от основателите на Радикал-демократическата партия и депутат в Народното събрание.

Тодор Влайков е написал ‘Леля Гена’, ‘Разкази и повести’, ‘Дядовата Славчова унука’,‘Преживяно’, ‘Детски години’, ‘Когатo бях момче’и много други. 

Влайков издава ‘Демократически поглед’- обществено научно списание, излизало от  1902 г. до 1928 г. То е орган на Радикалдемократическата партия, но наред с това голямо внимание там се обръща на литературния живот. В списанието сътрудничат Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Пейо Яворов, Николай Лилиев и много други български творци.

Младите писатели търсят приятелството на Влайков. Заедно обикалят страната и провеждат литературни четения. За тях той е учител и близък приятел. Тодор Влайков е действителен член  БАН от 1900 г. 

Умира на 28 април 1943 година в София.

Мисли на Влайков

Народът трябва да се посвещава; един непросветен народ е  пративник       на себе си: непросветеният народ, колкото и каквито права да има, се самолишава от тях.

Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранно развитие на отделната личност

За да може едно управление да се смята за      то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо.

Никога други път не са толкова много и с такава парадност кръстосвали страната по всички направления и обикаляли всички градове и паланки, падори и села, за да влияят с авторитета на най-висшата власт и лично, като министри, да раздават всевъзможни обещания.

Българският писател, общественик и политик Тодор Влайков е наричан от своите съвременници ‘Дядото’ или ‘Учителят’. По този начин те са изразявали своето уважение и предклонение пред големия родолюбец, демократ и творец

Васко Василев...темперамент и виртуозност...Българин !

За любовта и ...още нещо

...Любовта е едно от най-висшите чувства, които човек е способен да изпитва. Това чувство съответства на отношенията на общност и близост между хората. В най-обобщен и абстрактен смисъл това отношение между хората е такова, че един човек гледа на другия като на близък, родствен на самия него и по един или друг начин се отъждествява с него; изпитва потребност от обединяване и сближаване; отъждествява с него собствените си интереси и стремежи; доброволно физически и духовно се отдава на другия и се стреми взаимно да си принадлежат. Тази взаимна принадлежност е обвързана освен с любов, но и с други чувства, които я съпътстват и допълват: обич, искреност, доверие, вярност, уважение, състрадание и т. н. Без тези добродетели любовта не би съществувала. А ако я нямаше любовта, нямаше да го има и света, защото тя – любовта, е една от най-големите сили, които управляват този свят. 
Любовта може да е всичко. Тя отваря сърцето и душата на човека, прави го по-добър, по-милосърден, по-състрадателен, по-жалостив. Любовта се старае да изкорени злото от човешката душа. Тя подтиква хората да вършат добро.

Любовта е навсякъде около нас. Тя не е нито преживяна, нито очаквана. През целия си земен живот човек се сблъсква с нея. И при всяка следваща среща с нея, ние ставаме по–добри, по–отворени към света; учим се да обичаме повече, да се радваме повече.

С течение на годините преживяното те учи да обичаш, да се отдаваш, да живееш заедно и заради други. И затова някои хора въобще не са я срещали тази любов. Дори и тази върховна и съвършенна добродетел не им е помогнала да бъдат по-благородни. А други, напротив, при тях още първата среща с любовта се оказва съдбовна, това е голямата истинска любов, защото душите и сърцата на тези хора са готови, от само себе си са подготвени за нея. Но с тази необикновена и неописуема сила – любовта, са свързани и най– големите разочарования на човечеството. Колкото и хубаво, и добро, и светло да е едно нещо, то винаги има край. Дали този край ще нанесе смъртта или раздялата, той винаги е болезнен и мъчителен. Но най-значимият й образ е несподелената любов. Именно това кървене на сърцата, това лутане на душата, е главната причина за злобата у хората. Когато те не са изпитали удоволствие да бъдат обичани, а те самите обичат, не са опознали радостите на живота, не са вкусили от блаженството му, тогава за тях светът е мрачен, сив, безинтересен. Гневът от несподеленото чувство е унищожил обичта им, вярата в доброто, в светлото, в красивото и ги е превърнал в безчувствени същества.

Любовта е онази тънка граница, зад която си щастлив или нещастен, според доброто начало у теб. И голямата любов, за да не бъде само спомен или очакване, бъдете добри, обичайте се, правете добро, бъдете максимално благородни и ще откриете една добра душа, съответстваща на вашата, или усетите едно, биещо с ритъма на вашето сърце, ще почувствате един поглед, изпълнен с любов, състрадание и уважение към вас.

ОЧАКВАНЕТО...

Очакването е …. състояние на духа.
Е, ще кажете, че какво пък толкова – седиш и чакаш. Да, така е, ако си си търпелив по природа. Ама, ако не си? Очакването е най-мъчителното нещо за душата. И няма особено значение какво точно чакаш – дали нещо хубаво или нещо лошо. Е, вярно, че да очакваш нещо лошо си е направо гадничко, но пък човек е устроен така, че от лошото се бои, а очаква само хубавото…

Да, определено свързвам думата „очакване” с нещо хубаво…
Ама защо не става някак си по-бързо… Защо трябва да съм спокоен, стабилен, търпелив…. Тези качества са полезни, знам, и аз ги ползвам, … понякога. Когато си искам.
Но сега не искам!
Сега искам да е утре! Всъщност, аз още от онзи ден искам да е утре!
Искам да е утре! Ама не просто така – утре по някое време!...
В едно точно определено време, на точно определено място, закачен по точно определен начин за точно определен човек!

Очакването напълно обърква вселената ми...Очакването пълни главата ми с въпроси!
Аз обичам въпросите, ама само, когато ги задавам аз и когато намирам тези, които знаят отговорите. Забавно е, опитай! Това е играта „намери отговора”. Имаш си въпрос, търсиш си отговор.
Не винаги, обаче, отговорите са там, където ги търсиш и при този, при който ти си мислиш. Да не говорим, че в повечето случай не са такива, каквито очакваш.
Но, пък, нали това е играта – намери отговора. А с отговора – и себе си…  
Еее....примирявам се и оставам насаме с очакването си! Дано да е за добро!

Моята обич в музика и картини