НИКОЛА ГЕНАДИЕВ

Реч, изправила Народното събрание на крака...

  Никола Иванов Генадиев е виден български журналист, общественик и политик от Народнолибералната партия. Член на 10,11,12,13,14,15,16,17 и 18 ОНС. Освен активна политическа и журналистическа кариера, той е доброволец в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война. По време на кариерата си е бил министър многократно (министър на правосъдието 1903-1904г), министър на търговията и земеделието (1904-1908г.), външен министър (1913г.) и др. В началото на Първата световна война, когато България е все още неутрална, но кабинетът симпатизира на Централните сили, Никола Генадиев е изпратен от правителството на проучвателна мисия във Франция и Италия. В доклада си след своето завръщане през март 1915 година той неочаквано променя външнополитическите си позиции, обявявайки се за сближение на България с Антантата. Този обрат поставя правителството на Васил Радославов в деликатно положение, тъй като Генадиев може да застраши парламентарното му мнозинство. След тези кратки биографични данни, продължаваме със същността на рубриката.

Никола Генадиев е един от най-видните български политици за всички времена, а вероятно едно от нещата, които го правят такъв е способността му често да побеждава противниците си в словесна битка чрез изключителните си ораторски способности. Качествата на Генадиев като съдебен и политически оратор си проличават през 1906 година, когато той успява да вдигне НС на крака. Речта му наистина е впечатляваща, а още по-важно – вдъхновяваща. Ето какво казва той по повод думите на Стефан Бобчев и Теодор Теодоров:

„Г-н Теодоров с подигравка говореше за величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.

Хора, малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледите си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.

Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката. Това е величието на България!

Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е величието на България.

Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазара в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това е величието на България!

Преди 30 години българинът обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес свободен, забогатял, българинът завладява земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение. Това е величието на България.

Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвишаваше на нуждите си. Днес земледелието е в пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшва със съоръжения и с хубавите си плодове. Това е величието на България.

Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е величието на България!

Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Х. Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата: Университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева. Това е величието на България!

Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове. Това е величието на България!

Българска история

200 години от рождението на баба Тонка Обретенова

БАБА ТОНКА И НЕЙНОТО РОДОЛЮБИВО СЕМЕЙСТВО

Баба Тонка Обретенова завинаги свързва името си с борбата за политическо и духовно освобождение на своя народ от османско владичество през втората половина на 19-ти век, като будител на нацията. Думите на френския писател Ламартин ”В основите на всяко велико дело стои жена” с пълна сила важат и за Баба Тонка. Легендарното семейство на тази недостижима и голяма българска майка е символ на всеотдайност и жертвоготовност на българина пред олтара на отечеството в борбата му за свобода и независимост.
Тонка Тихова Обретенова е родена.в град Русе през 1812 г. в будно семейство. Баща й бил любознателен човек. През първата половина на 19-ти век, под влияние на Паисиевата „История славянобългарска”, на Юрий Венелин, Васил Априлов и много други книжовници, в Българско се заражда и разраства много активна борба за просвета. Баща й получавал първото българско педагогическо списание, издавано от Константин Фотинов през 1842 г. и много тогавашни вестници и списания. Съгласно източници в периода 1770 до 1802 г. Русенски окръг е управляван от прославилия се по своята жестокост Тръстеникооглу. В района са безчинствали еничари и кърджалии. Българите едва издържали на набезите, гоненията и изтезанията на капсъзи, делибаши и делии. Поради тези причини родителите на баба Тонка били принудени да се преселят от с. Червен в град Русе. Разказите на родителите за преживяното в с. Червен разпалвали свободолюбието и безстрашието на малката Тонка. Майката, Минка Тончева, имала желание дъщеря й да се учи и затова я изпратила при един образован свещеник, но приятелките на Тонка започнали да й се подиграват, тъй като в тия времена е било необичайно момичетата да учат. Тонка била принудена да напусне и само след три дни се прибрала вкъщи. Ето какво си спомня синът й Никола Обретенов: ”Наследила душевните качества на баба ми, моята майка още от ранни години показвала, че ще бъде безстрашна жена, каквато тя наистина беше през целия си живот. Тя не била страхлива като другите момичета”. Когато поотраснала, тръгнала по седенки. Веднъж по време на една седянка нахълтали трима ”сеймени” /турски стражари/ с размахани ятагани и запрели ергените в обора, а момичетата пуснали да си вървят. На другия ден се разчуло, че „сеймените” били Тонка и две нейни другарки. През 1831 г. Тонка се омъжила за 23 годишния млад и добър търговец Тихо Обретенов. Като буден интелигент Тихо се ползвал с голямо уважение сред съгражданите си. Той бил спомоществувател на сп. ”Любословие” и вестник ”Дунавски лебед”. Тихо купил къща на брега на Дунава, в която баба Тонка преживяла повече от 40 години.
Съгласно източници, баба Тонка била невисока, набита, с широки рамене и с приветливо лице, спретната и пъргава, сърдечна, волева, негорделива, но винаги горда, контактна, сърдечна и смела жена. Тя обичала винаги да посъветва, окуражява и да помога на хора в беда. Приютявала и помагала на унгарски революционери, подгонени от родината им след въстание. Баба Тонка с въже им спускала от високия бряг кошници с храна и лекарства. Разкъсвала чаршафите си, за да подготви пелени за бебетата. Постепенно я завладява борчески дух. Житейският девиз на тази родолюбива българка бил ”Да се умре, но да се победи.” Много хора са търсили и намирали опора и подкрепа от Баба Тонка. Тази изключителна жена, съпруга и майка била готова да принесе себе си и децата си в жертва пред олтара на отечеството. И тя го направила по най-категоричен и достоен начин. Нейният кристално чист патриотизъм личи от думите й ”Още четири сина да бях имала, нямаше да ми стане жал, ако видех и тях, че са под байряка.” Около 1862 г. домът й започнал да посещава Г.С.Раковски, който бил приятел на мъжа й. Баба Тонка присъствала на съзаклятнически тайни събрания. Посещенията на идеолога на българското национално-революционно освободително движение Г.С.Раковски в дома й се оказват важен и решаващ фактор за по-нататъшното революционно съзряване на семейство Обретенови. Пламенните слова на Раковски окончателно насочили нейната родолюбива дейност към народните работи и тя тръгнала по пътя  на съзнателната революционна борба. Самата тя признава, че благодарение на тези срещи и разговори с Г.С.Раковски, ясно осъзнала своя дълг към народното дело. Турците наричали баба Тонка ”баш комита”. Захари Стоянов пише: „На всичките заптии беше известна под името коджа комита, а жените от махалата й казвали вещицата, защото като не можели да си обяснят по коя причина дохождат в къщата й толкова много хора, предполагали, че тя знае да прави магии, с които ги привлича”. Турците следели нейната къща и често внезапно нахълтвали вътре да търсят бунтовници. В съседната къща настанили един турчин - Шекер бей, който да наблюдава какво се върши в нейния дом. А тя тайно приемала гостите-революционери. Много умело успявала да разсее подозренията у турците: играела хоро на двора, правела се на пияна и се задиряла с децата на улицата. Друг път шумно изтупвала черги. По този начин тя успешно заблуждавала турците, които всеки път се чудели на нейния странен, забавен и весел нрав. Когато през 1862 г. се сформира първата българска легия, в нея с благословията на майка си постъпва най-малкият син на баба Тонка Петър /1842-1868/. Другият син на баба Тонка Ангел /1841-1894/, заедно с неговия другар Стефан, обходили пеша цяло Българско от Дунава до Бяло море, за да се запознаят с тежкия начин на живот на българите и да им вдъхнат надежда в борбата и скорошното освобождение.
В края на 1864 г., начело с Баба Тонка, жените в Русе се разбунтували срещу владиката. Това е времето, когато в Българско се води активна борба срещу гръцкото духовенство за установяване на самостоятелна и независима българска църква. Като повод бил използван отказът на владиката да изпълни желанието на българите в църквата да се чете на български език. Преодолявайки големи трудности, жените успели да убедят пашата да бъде премахнат гръцкият владика Синесий и в църквата да се слуша българска реч. Когато през същата 1864 г. започнали да се сформират чети в Румъния и Сърбия, къщата на Баба Тонка се превърнала в истинско бунтовно гнездо, в същински арсенал. Под една от стаите било изкопано скривалище. В своите „Записки по български въстания” Захари Стоянов пише: „Изработването на това скривалище се вършело нощно време от домашните на Баба Тонка, които влизали един по един да вадят пръстта, като пазели нощно време и стража да не би да дойде някой външен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападение от страна на полицията да могат да избягат находящите се там бунтовници”.
През 1868 г. е сформирана най-голямата до тогава чета - на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в която участвали синовете на баба Тонка - Ангел и Петър. В процеса на подготовката за преминаване в Българско баба Тонка ги посетила в Гюргево. Всички четници я посрещнали радушно, като родна майка, а тя им предала ушитото от дъщеря й Петрана /1845-1932/ знаме. Когато се прибрала в Българско, от брега на реката баба Тонка с вълнение наблюдавала отсрещния бряг откъм Гюргево, в трепетно очакване да се зададе четата и да премине в Българско. През нощите, заедно със сина си Атанас /1839-1908/, тя прибирала докараното от съзаклятници оръжие, предназначено за четниците в Румъния. И тъй, докато дните на баба Тонка минавали в очакване, един ден в Русе пристигнала вест, че една чета влязла в Българско при село Вардин. И след още няколко дни в Русе били докарани заловени и навързани цял синджир четници, които били вкарани в затвора. Между тях бил Стефан Караджа и раненият в ръцете син на Баба Тонка - Ангел. Другият неин син Петър бил убит. Турците предприели арести в града. Когато османлиите дошли в къщата на баба Тонка, тя се присторила на пийнала и тези, които искали да обискират нейната къща се разотишли, без да извършват основно претърсване. Когато трябвало да помогне на задържаните, баба Тонка си служела с хитрост, молби и подкупи. Така тя успявала да убеди охраната да я пуснат при затворниците. Пред заптиите, стоящи на пост до затворническите килии, много хитро и умело като артистка тя започвала да се подиграва на запрените четници и питала, когато изгонят турците, кой от тях ще бъде бъдещият български цар, кой ще стане вали паша, кой мюдюрин. Собствения си син троснато и сърдито упрекнала, че не се посъветвал с нея да не хваща тоя крив път. Захари Стоянов свидетелства за нейните реплики пред заптиетата: „Тия мои синове не излязоха от сой, но сега, като се оженя ще гледам да не раждам царски душмани”. Наивните заптии й повярвали, това и поведение им харесало, дори я похвалили. След като заблудила заптиите, пред изумените погледи на затворниците, смелата българка успяла тихо, без да разбере охраната да прошепне на сина си Ангел и другарите му да не слушат какво говори на османлиите. Повдигала им духа, като ги насърчавала, че могат да се надяват на освобождение. Но скоро започнал съдебен процес, на който Караджата бил осъден на смърт, осем четници, между които и синът й Ангел Обретенов били заточени в Диарбекир. През годините 1968-1870 г. се наблюдавало определено затишие на революционното движение. 
Ново нешастие сполетяло баба Тонка. Мъжът и Тихо бил отровен от своя съдружник чорбаджия. Вече сама трябвало да се грижи за тримата си сина и двете си дъщери. Трудностите не сломили твърдия й характер, борческият й дух не паднал. Родолюбивата българка, майка на съзаклятниците революционери, намирала време да посещава гробовете на загиналите за народна свобода юначни българи. При погребението на бездомник, който бил заровен в гроба на Стефан Караджа, пак с хитрост тя успяла да прибере вкъщи изкопания череп на войводата, където го почистила и измила с ракия, завила го в платно и го прибрала в сандъка си. Мъката и болката на тази кристално чиста патриотка следвали една след друга: трагичният край на Ангел Кънчев, залавянето и обесването на Васил Левски... Независимо от ударите за революционното движение, работата по подготовката на въстанието не спирала. Синът на баба Тонка Георги бил изпратен в Одеса да следва военни науки, да изучава военното изкуство и да се готви за бъдещата революция. По-големият брат Никола Обретенов станал апостол. Най-големият син на баба Тонка Атанас „бил длъжен да се навърта из къщи, да пази едно друго, да посреща каикчиите /румънските лодкари/, пренасящи едно друго” и да приема пратките от Румъния. Дъщерята на баба Тонка - Петрана „освен дето водила много комитетски работи, в случай на извънредна нужда ходела с писма до Търново и Румъния”. Съгласно източници, от ръцете на Петрана в периода 1875-1876 г. са извезани няколко знамена. По-малката дъщеря Анастасия /1860-1926/ помагала на задържаните българи, изпълнявала ролята на куриер на русенския революционен комитет. След Освобождението завършила пансиона за благородни девици в Москва. Анастасия се омъжва за видния български революционер Захари Стоянов.
На 22 декември 1872 г. в къщата на баба Тонка е учреден Русенският революционен комитет от сина на баба Тонка - Никола Обретенов. Този комитет постепенно се оформя като здрава, дейна организация. През 1874 г. е обявен за централен във вътрешността на страната. Родолюбивото и революционно семейство Обретенови поддържа канала през река Дунав, свързващ БРЦК в Букурещ с вътрешната революционна организация. В техния дом се укриват оръжие, кореспонденция, архива, издаваните от Л.Каравелов вестници „Свобода” и ”Независимост”. Тук намират надеждна закрила и подслон видните български революционери: Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Тома Кърджиев, Захари Стоянов и др. През 1875 г. във връзка с подготовката на Старозагорското въстание, в Русенскя край е организирана Червеноводско-Новоселската чета. Част от оръжието на четата пренася баба Тонка, а знамето извезва по-голямата й дъщеря Петрана. Същото знаме е предвождало Ботевата чета. Захари Стоянов в ”Записки по българските въстания” пише:”През есента на 1875 г., когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело денонощно като в арсенал. Синът й Георги, комуто известили на часа, оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, от гдето набързо заминал за Търново. От Търновград се приготовляваше да излезе най-голямата чета. Това въстание, както е знайно, не можа да стане освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода /при Русчук/ от гдето сполучиха да излязат по една чета. Турците се усетиха твърде скоро, взеха най-строги мерки, от които естествено излиза, че къщата на баба Тонка трябваше да пострада най-напред. Действително тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на сина й Никола с още други свои другари, можали да избягат и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нещо положително”
През паметната 1876 г. синът на баба Тонка – Никола Обретенов е определен за апостол във врачанския революционен окръг, другият син Георги – в Сливенския. На 8 май 1876 г. Георги е заловен и заклан от турците. Никола Обретенов участва в легендарния поход на Ботевата чета. През цялото време на похода и сраженията, той е бил до войводата Ботев и е един от двамата преки свидетели на неговата трагична голгота. Никола също е бил заловен след разгрома на четата и заедно с други въстаници изпратен на заточение. След половин година баба Тонка с радост научава, че Никола е попаднал в същия затвор, в който бил и Ангел и че са се срещнали. Синът и Никола Обретенов доживява Освобождението и е един от главните свидетели, оставили писмени сведения и документи за поколенията, свързани с легендарния поход на Ботевата чета. 
Баба Тонка остава в нашата история като героиня, мъченица и юнашка българка, родолюбива, грижовна и любвеобилна майка. За нейния светъл и пламенен образ на революционерка, носителка на здрав български дух и жажда за свобода важат думите на поета ”Какви е деца раждала, ражда и сега българска майка юнашка”. Искрената и безгранична любов на баба Тонка към народ и отечество винаги е граничела с готовността за саможертва. Тя не само взема пряко участие в националното революционно движение, но отдава и петимата си сина и двете си дъщери в борбата за освобождение на своя народ и отечество. Баба Тонка доживя до Освобождението. Тя дочака и завръщането на двамата си сина от заточение в Диарбекир. Извоюваната свобода бе най-голямата й награда за нейното народополезно дело.
Баба Тонка умира в Русе през 1893г. Съгласно източници, след погребението на Любен Каравелов град Русе не помни друго подобно масово събитие. Почти целият град излязал да изпрати смелата боркиня за свобода човешка. Пътят до гробищата бил постлан с цветя. По улиците на къси разстояния били забити високи дървени стволове, по върховете на които се веели черни знамена. По прозорците на къщите били прострени килими и тъмни платна...
В надгробното слово на тогавашния митрополит се казва ”Баба Тонка сгъна свитъка на своя живот, за да го разгъне един ден с историята”. Баба Тонка живя в трудно и славно време. Със своя живот и дело, заедно със своето легендарно борческо семейство Обретенови, тя остава завинаги в пантеона на безсмъртните като пример за поколенията, олицетворение на майка България. 

ПОКЛОН!

д-р Богомил Великов Колев

119 години от рождението на Царя Обединител- Борис III

Борис Климент Роберт Луи Станислас Ксавие, Княз Търновски, Херцог Саксонски и Принц Сакс-Кобург и Гота е роден на 30 януари (18 януари по стар стил) 1894 г. в София. Първороден син на Княз Фердинанд и Княгиня Мария Луиза.

Първоначалното си образование получава в Дворцовата гимназия, след което постъпва във Военното на Негово Величество училище. Участва в Балканските войни (1912 - 1913 г.) и Първата световна война (1915 - 1918 г.) като офицер за свръзка при Щаба на Действащата армия. Проявява безпримерна храброст, като винаги воюва в окопите сред обикновените български воини. Нещастният край на войната го заварва с чин подполковник.

След абдикацията на баща си на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Цар Борис ІІІ. Тогава е едва на двадесет и четири години. Това става при едни от най-тежките обстоятелства в най-новата българска история. Страната е окупирана от войските на Антантата, войници безредно се прибират по родните си места, навсякъде цари деморализация и апатия. Буржоазната политическа класа е заменена от водачите на Земеделския съюз, начело с Александър Стамболийски.

Царят живее в уединение, останал без подкрепата на брата и сестрите си, които са принудени да заминат с баща му. Вражебността на земеделското правителство, афиширащо републиканизма си, внася допълнително напрежение и несигурност. Само изключителните такт и дипломатичност на младия Цар внасят търпимост в политическия живот. Правителството на Стамболийски, получило пълната власт след Ньойския мирен договор, налага авторитарно управление. Войската е съкратена, офицерският корпус е недоволен и вижда единствено упование в Държавния глава.

На 9 юни 1923 г. недоволни офицери в съюз с някои на националистически и консервативни среди, извършват преврат. Цар Борис е недоволен от насилствената смяна на властта и заплашва с абдикация. След дълги преговори, той приема новото положение в името на доброто на България, при условие, че се запази спокойствието в страната.

През 1924 г. Княгиня Надежда се омъжва за Вюртембергския херцог Албрехт-Евгени и Царският дом се сродява с още една стара германска династия.

През първото десетилетие от царуването на Борис ІІІ животът в страната е белязан от редица вътрешнополитически борби - политическо напрежение, преврат, бунтове, стачки, атентати. Държавният глава използва всяка възможност, за да възстанови върховенството на Търновската конституция, гарант за демократично развитие.

На 14 април 1925 г. в Арабаконашкия проход автомобилът на Царя е нападнат. Убити са двама от придружаващите го. Само два дни по-късно, в катедралата "Света Неделя", е извършен атентат, целящ да убие държавния глава и правителството. Закъснението на Царя, отишъл на погребението на загиналия при атентата до Арабаконак ловец, му спасява живота.

На 25 октомври 1930 г. в Асизи Цар Борис се венчава за Джованна Елизабета Антония Романа Мария, Принцеса Савойска, която приема името Иоанна в чест на Св. Йоан Рилски. Този брачен съюз дава нов полъх на мир и стабилност за България. Царицата се отдава на изучаване и опознаване на новата си Родина.

На 13 януари 1933 г. се ражда първата рожба в Царското семейство - Княгиня Мария Луиза, която кръщават по православен обичай.

На 19 май следващата година страната осъмва с нова насилствена смяна на властта, извършена от войската в съюз с някои вдъхновители на преврата от 9 юни 1923 г. Забележителен факт е участието на едни и същи лица във всички политически заговори и преврати в България, завършили с този на 9 септември 1944 г., който нанася непоправими последици на духовното, материалното и културно развитие на българския народ.

В навечерието на Втората световна война България е страна с безспорни икономически и социални успехи. Притежава стабилни институции, богато и качествено производство, дотирано селско стопанство. Единствено националното обединение не е осъществено. На 7 септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, с която Румъния връща Южна Добруджа на България. Този акт е признат от цялата международна общност.

С изключителни дипломатически маневри Цар Борис запазва неутралитет. Стремежът му България да остане мирен оазис сред бушуващия конфликт е осъществен възможно най-дълго. След като неколкократно отклонява натиска на Германия за влизане в Тристранния пакт, на 1 март 1941 г. България е принудена да се присъедини към него. На дунавския бряг е разположена армията на фелдмаршал фон Лист. Хитлер казва: "По-добре да влезем като съюзници, защото така или иначе ще влезем!". Въпреки това България е единственият участник в Оста, който запазва дипломатически отношения със СССР и не влиза в бойни действия.

През декември 1941 г., принуден от обстоятелствата, Парламентът обявява така наречената "символична война" на САЩ и Великобритания.

В началото на март 1943 г. вследствие на личната намеса на Царя е отменена заповедта за депортиране на българските граждани от еврейски произход. До края на живота си той прави всичко възможно, за да помогне на своите съграждани. Редом до държавния глава застават български политици, общественици и духовници. Вследствие на това са спасени почти 50 хиляди български евреи. Те никога не забравят благодеянието на Царя и българския народ.

На 28 август 1943 г. Борис ІІІ умира при неизяснение и до днес обстоятелства. Тленните останки на Царя-Обединител са изложени за поклонение в храма "Св. Ал. Невски". Дни наред десетки хиляди българи минават пред своя обичан владетел. В молитвената тишина на храма устните им шептят: "Царю, на кого ни оставяш?". Цялата страна е потънала в скръб. След опелото оръдейният лафет преминава за последен път по улиците на столицата. Около железопътната линия плачът на стотици българи съпровожда тленните останки на Монарха. В сърцето на любимата му планина в Рилския манастир е положен под покрова на Св. Йоан Рилски.

ПОКЛОН ПРЕД ДЕЛАТА И ПАМЕТТА МУ!

Напълно гениален и позорно непознат…

Велик е нашият войник...

...."На нож!"

Битките, с които се гордеем

Българската армия винаги е била гарант за независимостта на държавата. Когато тя е била силна, винаги България е била добре. Повече от 700 години през средновековието, благодарение на армията си, България е един от най-значимите политически и културни фактори в Европа.

За никого не е изненада, когато една силна армия печели битки, още повече, когато е на подчинение на мъдри и силни политици. Българският войник обаче е славен и заради това, че печели загубени битки. Когато всички са срещу него, благодарение на куража си и на безотказната тактика „На нож" българският войник често излиза победител.

Точно такива са и подбраните от нас битки. Представяме ви по хронологичен ред петте битки, спечелени от нашите войници, въпреки че всичко и всички са били срещу тях.

1205 г. Унижението на рицарите

Когато през 1204 г. латинците превземат Константинопол, те изглеждат непобедими. Целите в желязо и водени от гордия Балдуин, светът е в краката им. Или поне те си мислят така.

Цар Калоян се слави със своя буен нрав, любовта си към битките и изключително острия си ум. Най-малкият от братята Асеневци е бесен на кръстоносците подложили на опустошение българските земи, през които са минали.

На 14 април 1205 г. Велики четвъртък Калоян удря рицарите по най-слабото им място - самоувереността.

Рицарите, целите "облечени" в желязо, са непобедими на конете си. Никоя армия не може да ги спре в бой лице в лице. Затова Калоян прибягва до хитрост. Българският цар изпраща малка конница кумани да дразни гордите рицари. След кратко сражение куманите побягват към близката гора.

Увлечени от битката, рицарите тръгват към тях... фатална грешка. Когато попадат в ръцете на българите, милост няма. Рицарите са събаряни с куки и вериги от конете, а веднъж паднали на земята те са безпомощни под тежестта на доспехите.

Оцелелите са малко, сред тях е и император Балдуин I, който се превръща в пленник на Калоян.
Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима латинска войска е впечатляващо събитие в тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след нейното създаване на Латинската империя е нанесен съкрушителен удар, който поставя началото на нейния край. 

Капитани срещу генерали

Когато на 6-ти септември 1885 г. Княжество България се съединява с Източна Румелия, всички очакват Османската империя да ни обяви война. Основните войскови части са струпани на южната граница. Точно тогава Сърбия ни напада с цялата си мощ.

Сръбската армия е по-многобройна, по-добре организирана и много по-опитна. Тя е командвана от генерали, а българската, изоставена от руските генерали ментори, е доминирана от млади капитани.

Войната изглежда обречена на неуспех. Сърбите настъпват, но на българска територия срещат невероятен кураж. Въпреки че войските ни са на другата граница, малките погранични отряди не отстъпват. Голобрадите момчета по границата предпочитат да умрат, но да не сдадат позицията си. Сърбите напредват трудно. През това време основните части от пехотата предприемат безпрецедентен поход. Те тръгват пеша от позициите от южната ни граница и буквално без почивка успяват да стигнат навреме, за да спрат щурма точно пред подстъпите на София.

Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби. На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов - командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака - „На нож", като сам повежда бойците си и геройски загива в боя.

След тази битка българите обръщат хода на войната и изтласкват сърбите. Така капитаните разгромяват генералите.

Битката за Одрин

„Тази крепост може да бъде превзета след дълги месеци обсада при това само от немска армия", казва надменно немски военен специалист няколко месеца преди българите да удивят целия свят.

Одринската крепост в началото на балканските войни е една от най-добрите фортификационни съоръжения в Европа. Превземането ѝ изглежда невъзможно в очите на военните наблюдатели, особено от българите, които имат само една успешна война зад себе си срещу Сърбия и никакъв при обсаждането на фортове.

Не така мисли обаче генерал Вазов. За превземането на Одрин българите изпращат 120 000 войници, а сърбите 40 000.

В тази битка българският военен гений е в своя апогей. За първи път във военната история се използват самолети и летящи балони, както за разузнаване, така и за бомбардиране. 

За първи път във военната история българската артилерия използва тактиката „Пълзящ огън" или „Огнен валяк", която подкрепя пехотата по време на настъпленията.

Българската артилерия е безпощадна. Добре насочена, тя не остава и тревичка след себе си. Щурмът започва на 11 март в 13 часа, когато нашите артилерийски батареи откриват унищожителен огън по 26-те форта, в които са се укрили 75 000 турски войници и офицери. Атаката на българската пехота започва в три часа на Източния сектор, последван скоро и от войските на Южния сектор. Към 7 часа сутринта генералите Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че предните позиции на врага са превзети. Единствено атаките на сръбските части са отблъснати от турците в Западния и Северозападния сектор. 

На разсъмване обаче 10-и родопски полк превзема форта Аджийолу, а шипченци - Айвазбаба. Това е краят. Командващият одринския гарнизон Шукри паша се предава на полк. Генко Мархолев.

Дойранската епопея

Дойранската епопея е една от най-големите битки в българската история. По време на позиционните битки в Македония през Първата световна война българската войска заема позициите над Дойранското езеро.

Тук българите се бият три години и не отстъпват. Първият щурм на съглашенците започва на 9 август 1916 г. След мощна артилерийска подготовка три френски дивизии тръгват на атака срещу българските позиции.

Българската артилерия отговаря с  преграден огън и успява да спре настъплението. Когато войските наближат позициите, те биват помитани от българските картечници.

На два пъти българите излизат на нож, пленници няма. За десет дни битка французите губят 60% от личния си състав и прекратяват атаките.

На 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Въпреки, че няма пряка опасност, той нарежда на бездействащите войници да изградят сложна фортификационна система от окопи, бункери и заграждения.

Работещите под палещото слънце войници гледат на кръв, псуват генерала, но се подчиняват. Това им спасява живота. 

След месец и половина срещу българите се изправят две английски дивизии, въоръжени с модерна техника. Англичаните не си губят времето. Три дни артилерията им не спира. Изстреляни са 150 000 снаряда, а българските окопи са разорани. Англичаните очакват да видят трупове, но са посрещнати от картечниците и минохвъргачките на българите.

На бойното поле атакуващите оставят 8000 трупа. 

На 8 май 1917 г. английското командване предприема нов щурм, но отново ги чака изненада.  Този път българската артилерия открива огън още преди пехотната атака. 

Съглашенските загуби са над 12 000 убити, ранени и пленени. Българите губят около 2 000 души, 900 от които умрели от болести и рани.

В средата на септември 1918 г. Антантата е готова за нов щурм. Замисълът е чрез два пробива ¬ на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в "чувал", да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната.

Артилерийската подготовка започва на 16 септември. По българите при Дойран са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови. 

Срещу българските войски (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе.

Английският генерал Милн е смаян. В спомените си той ще напише: "Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени." 

На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Това е краят.

От знак на уважение към подвика на българите през 1936 година в Лондон знаменният полк на английската армия ще сведе на парад в Лондон знамената си пред генерал Владимир Вазов.

Македонската шипка 

Между март и май 1917 г. при битката в местността Червената стена в Македония французите усещат вкуса на българския гняв.

Френското командване разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. френската артилерия открива огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа, но  предупредени от разузнаването си българите се изтеглят в бетонните бункери и не дават нито една жертва.

За да отклони вниманието на българите французите предприемат демонстративно нападение срещу кота 1248. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. 

Там е разположен Бдинския полк, който е непобедим, а битката е жестока. Окопите преминават от български във френски ръце по няколко пъти на ден. 

След три месеца обаче в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите и българите отстъпили на съседния връх.  От военна гледна точка загубата не е фатална, българите владеят околните ключови позиции, но славата на Червената стена наричана вече Македонската шипка задължава тя да бъде върната в български ръце.

Така Бдинската дивизия предприема атака. На един стръмен съседен връх българите изнасят на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части били въоръжени с огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. 

След двучасова стрелба френските окопи са затрупани с град от ръчни бомби. След това идва редът на огнепръскачките. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат.

Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце.

ЗАБРАВЕНИТЕ....

ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ

 Цветан Радославов Хаджиденков е роден в гр. Свищов през 1863 г. По професия той е учител, а висшето си образование по философия е завършил в Лайпциг, Германия.

През 1885 г., по пътя към бойното поле, той композира песента "Горда Стара планина", която по-късно през 1905 г. е обработена от композитора Добри Христов, а през 1964 г. се превръща в химн на България. Смята се, че за написване на мелодията Радославов използва известното в родния му край Свищовско хоро.
Текстът на песента е променян нееднократно. Последните промени датират от 1990 г., а след приемането на първата демократична Конституция на страната, песента "Мила Родино" е отново утвърдена като национален химн на Република България.
Освен създател на българският химн, Цветан Радославов е и блестящ учен. Той е един от тримата българи (заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Никола Алексиев), които са защитили доктората си при бащата на съвременната научна психология – Вилхелм Вундт. Той отхвърля всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага и се завръща в родината си, където като учител в ІІІ-та мъжка гимназия в София смята, че прави истинския си принос в съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика и логика. През целия си живот, роденият в Свищов ерудит, живее в малка мансарда на улица Ангел Кънчев 3, където днес има плоча, направена от Георги Чапкънов.

Цветан Радославов умира през 1931 г.

Оригиналния текст на химна на Република България:

Горда Стара планина,
до ней север се синей.
Слънце Витоша позлатява
към Цариград се белей.

Припев:

Мила родина,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест
ах, те нямат край.

Хайде братя българи,
към Балкана да вървим.
Там се готви бой юнашки,
за свобода, правдини.

За търпението...

Разглеждано философски,  търпението стана за мен психологическа категория, която поставя за разглеждане много страни от моя ментален и емоционален багаж! Кога, колко и с какви други мерни средства се измерва стойността на търпението? Какво е мястото му в съзнателният ежедневен трудов и емоционален процес? Вредно ли е или не?

До колкото се простират знанията ми, считам, че поместеното по.долу, дава до някъде отговор на въпросите, които поставих в началото.

Търпението е своеобразен катарзиз - пречистване и израстване на ума и сърцето.
То е тунелче, през което минават нашите болка, гняв, прекомерна радост, за да се уталожат до степен, в която могат да бъдат обуздани и поносими. Търпението трансформира енергиите, канализира ги, облагородява ги. То помага да погледнем с прояснено съзнание на неща, които в един момент са ни обсебили. 
Но не бъркайте търпението с отлагането и бездействието.
Търпението означава и постоянство и затова помага в постигането на мечтите. Който много бърза, до никъде не стига. Festina lente /бързай бавно/ са казали древните. 
Търпението е преход, а всички преходи искат някаква малка жертва. 

Когато търпим, ние в някаква степен всъщност страдаме, защото спотаяваме стремежите и желанията си, импулсите си, докато дойде по-подходящо време за тяхната изява. Търпението е изчакване, през което ни спохожда мъка: "потърпи и ще ти мине", "трай малко, не боли чак толкова", "търпение му е майката, "бъди търпелив" - примерите са много. 

Търпение и постоянство човек трябва да проявава, когато е убеден , че целите, които си е поставил са добри – за него и за другите.
С търпение и постоянство може да се постигне всичко.
Търпение се изисква да приемем себе си такива, каквита сме и хората такива, каквито са.
Особено търпение и постоянство трябва да проявяват възпитателите – учителите, родителите.
Например: Учителят си е поставил за цел да възпита у своите ученици необходимите добродетели, за да станат истински проводници на Христовото съзнание. За това се изисква голямо търпение и постоянство.
Особено търпение и постоянство се изисква от родителите при възпитанието на своите деца. 
Търпение и постоянство се изисква при трансформиране на негативните качества на нашия характер към по- добро.
Търпение човек трябва да проявява при изпълнение на своите обещания.
Изобщо, да постигне каквото и да било, човек трябва да проявява тази добродетел- търпението.
“Търпи, и ще си спасиш душата!”

"В психическия живот думата „търпение” изразява сила, която противодейства на дадено напрежение, външно или вътрешно.

Търпението не е неволя, то е качество на разумния човек. Само разумния човек търпи.

Когато човек придобие търпение, всичките му работи се оправят.

Търпението е основа на живота. Няма ли търпение, човек не може да свърши никаква работа.

Търпението е най- великото качество, най- благородната черта в човешкия характер.

Търпение - да издържите на всички противоречия и да изслушвате всички.

Който е дошъл човек на земята трябва да ес учи на търпение, с което изучава себе си и своите ближни. Дойде ли човек при вас и с часове да ви разправя своите работи, вие трябва с търпение да го изслушате. След това ще хлопа друг на вратата ви - и него трябва да изслушате.

Какво нещо е търпението? От какво се обуславя? За да има търпение, човек трябва да е дошъл до вътрешно разбиране на живота. Това разбиране се придобива тогава, когато във всичко и навсякъде човек вижда Провидението.

Човек трябва да бъде търпелив, да се научи да слуша, да гледа, без да дава мнението си.

Да бъде човек търпелив, това е цяла наука, цяла философия. Човек трябва да работи върху търпението съзнателно, без да чака хората да му напомнят,че трябва да бъде търпелив. Всеки трябва да съзнава,че работи върху търпението.

Да търпи, това значи да носи всички неща, без да се смущава.

Истинското търпение изисква разбиране на нещата. Който знае и може да търпи, той се радва на всичко, което разбира.

Да имаш търпение, то подразбира воля и ум,сиреч да знаеш причините и последствията на нещата.

Мнозина запитват, защо им е търпението? - Без търпението може, но нищо няма да се постигне. Много таланти на хората пропадат от липса на търпение. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповедници, държавници, майки и бащи са пропаднали от отсъствието на търпение в своя характер!

Без търпение човек е подобен на дърво без корени,без търпение човек е подобен на труп, т.е. на тяло без крака.

Търпеливия човек се познава в моменти, когато му вземат онова, което обича или за което се е приготвил.

Само умният човек може да бъде търпелив. Той е над обикновените условия в живота.

При каквито и положения да бъдем поставени,ние трябва да търпим, да оповаваме на Бога до последната минута.

Когато умът работи колкото трябва, човек изпитва радост и мир. Той го прави търпелив. Той спокойно очаква плода на онова, което е посял.

За да изработи нещо ценно в себе си,човек трябва да приложи търпение и постоянство. 

Търпението е основа на знанието.

Търпението се култивира в страданията.

Всички страдания в света имат за цел да оформят у нас търпението, да се научим да търпим, да бъдем хладнокръвни.

Защо идат болестите и изпитанията в живота? - За да приложите търпението си. Ако търпението ви е слабо, ще го развивате.

За да ес справите със страданията, с мъчнотиите в живота си, вие трябва да придобиете търпението. Без търпение никой не може да разреши задачите на своя живот.

Вашето търпение може да се нарече неволя, но не е още истинско търпение.

Да баде човек търпелив, това значи да понася всичко спокойно.

Всичко трябва да понасяте с търпение.

Човек трябва да се кали, да стане търпелив. Търпението се развива главно при най-неблагоприятни условия.

Който има добри навици, само той може да търпи.

Може да търпи само онзи, в който са развити висшите умствени способности. 

Търпеливият човек е всякога по-силен от противника си и по мисъл, и физически.

Много са случаите в ежедневния живот, при които може да сe изпита търпението на човека.

Търпеливият е предвидлив.

Без търпение не можеш да бъдеш силен.

Търпеливият човек е способен на жертва.

Неврастеникът не е търпелив. Като пипнете центъра на търпението, към него приижда повече кръв, той започва да ес храни и човек става търпелив. 

Когато сте нетърпелив, мислете за търпението,като едно от великите качества на човека.

Може да има много несгоди в живота, но те се преодоляват с търпението.

Чрез търпението всичко се постига. Без търпение не можеш да станеш учен, богат. Ако нямаш търпение и силен не можеш да станеш.

Чрез търпението се придобива и дълготърпение. Гдето е дълготърпението, там са всички добродетели. Знанието, силата, любовта се придобиват члез търпение.

За да придобие търпение,човек непременно трябва да се намира под влиянието на две противоположни сили - злото и доброто.

Kак да се научим да бъдем търпеливи?

·                     Научете се навреме да разпознавате признаците на нетърпението:

- напрежение в мускулите, стягане;

- неспокойствие, несдържане на едно място;

- раздразнителност, нервност, гняв;

- безпокойство, чувство за несигурност, усещане, че времето  изтича;

- сприхавост и прибързаност.

Като цяло нетърпението е напрежение и нервничене, затова се опитайте да успокоите тялото си.

Отпуснете мускулите си, седнете, релаксирайте като бавно вдишвате и издишвате. Съзнателно намалете темпото – започнете да говорите бавно, да се движите бавно, пуснете си успокояваща музика или отклонете вниманието си с нещо.

·                     Дайте си сметка за истинската причина да сте нетърпеливи.

Наблюдавайте се, когато губите търпение и си записвайте в какви ситуации се случва. Запитайте се: “Кое всъщност ме кара да бъда толкова нетърпелив?”

В някои случаи може да ставате нетърпеливи, когато сте преуморени, гладни или ядосани.

А може би се притеснявате, че времето лети и се ужасявате при мисълта, че няма да успеете? От какво се страхувате? Нима животът ви зависи от това?

Дали не ви измъчва усещането, че губите безценно време, а нищо не постигате? Мислите си, че животът е прекалено кратък, а вие го пропилявате?

А може би се опитвате да докажете нещо на някого?

Или ненавиждате сегашната действителност и искате час по-скоро тя да се промени?

Дали не сте прекалено зависими от желанията си?

Помислете си – във всяка ситуация ли реагирате така? Възможно е да реагирате така по навик или да сте изнервени като цяло.

·                     Усещането, че “няма време” и  че животът изтича е просто нагласа.

От опита си съм разбрал, че ако сме с такава нагласа, колкото и време да имаме, все няма да ни стига. А усещането, че пропускаме нещо, постоянно ще ни съпътства. Затова променете нагласата си:

Времето е илюзия, вие имате цялото време на света. Това, което искате, ще се случи тогава, когато сте готови.

Не е необходимо да пришпорвате нещата, както не  е необходимо да карате едно дете насила да расте.

Отпуснете се, правете това, което е необходимо и се доверете на Вселената.

Вие ще постигнете това, което трябва и  ще получите това, което ви е необходимо в точния момент.

Осъзнайте, че целта, към която нетърпеливо се стремите, не е най-важното, не е Всичко. В повечето случаи  е по-важно не постигането на нещо, а уроците, които научавате.

Помнете, че животът е непрекъснат процес на обучение.

·                     Съсредоточете се върху самия процес. Освободете се от емоционалната обвързаност с резултата.

Действайте и се наслаждайте на всеки етап. Престанете да мислите за резултата.

Ако посадим семенце, от което очакваме да поникне цвете и започнем да разравяме пръстта постоянно, за да видим дали има резултат, не само че цветето няма да порастне по-бързо, но изобщо няма да порастне.

·                     Не търсете видими резултати.

Много често си мислим, че нищо не сме постигнали и че времето, което сме отделили е било безцелно. Но всъщност не е така, защото в  нас се извършват промени и разбираме за тях доста след като са започнали. Когато няма видим резултат, това не означава, че няма резултат. Щом правите нещо, вие вече сте постигнали успех.

·                     Приемете сегашната действителност.

Когато състоянието на нещата в момента не ни удовлетворява и мразим сегашната реалност, ние се изпълваме с гняв и нетърпение да я променим час по-скоро. Всяко забавяне, всяка пречка предизвикват у нас негодувание или чувство за вина.

Затова е важно да приемем сегашната действителност и да открием нещата, за които трябва да сме благодарни. Само така – с любов и признателност можем да се освободим от това, което не харесваме.

И спокойно, с търпение – стъпка по стъпка да променим живота си.

А вие нетърпеливи ли сте? Кога проявявате нетърпение и как го овладявате?

За какво според вас ни е нужно  търпението? Какво можем да постигнем с него?

Според психологията, търпението е толерантност към тревога! Устойчивост на стрес, на напрежение, на страх! Търпението е сила! Няма сила, няма търпение!

Нетърпеливи са хората с невротичен темперамент! Това е просто факт! Лошата новина е, че той се предава наследствено, геномно. Каквото и да е генното наследство обаче, то може да се повлияе силно в деветте месеца пренатално възпитание! Това е период от изключително значение за бъдещето на човека! Ако майката се тревожи, ако е нетърпелива, страхлива, похотлива, раздразнителна, притеснителна, невротична - това се предава на детето о после бъдещият човек цял живот ще се мъчи от тези заложби, несъзнателно предадени от майка му. 

После следват първите седем години - на трето място по важност! 
И, оттам нататък, зрелият индивид, колкото и да е невротичен, разбира се, може много да направи за промяната на характера си! Йога, съсредоточение, развитие на волята, Любовта! Това парира невротичността, тоест нетърпението! 

На ниво телесна химия - нетърпението е пристрястяване към удоволствието, чрез веригата на възнаграждение на допаминовия трансмитер. Човек е пристрастен към себеугаждане - чрез секс, храна, дрога, хазарт, угаждане, удоволствие от всякакъв вид(нищо лошо в удоволствието, ако е издигнато до любов - тогава то зарежда - но, това се учи). Когато си угажда така човек, в мозъка се отделя голямо количество допамин, изпитва се удоволствие - чисто химически, и емоционално.човек е нетърпелив да получи удоволствието си - лишаването от него го прави нервен, неспокоен. След като го получи обаче, след краткото задоволяване, допаминът рязко пада, отделя се пролактин, който действа на настроението инхибиращо, депресивно, от типа на "предавам се", "не искам да видя никой, оставете ме сам"... Тогава човек отново е нетърпелив и не понася напрежение. И така - махалото допамин - пролактин, страст - омраза, се люшка цял живот. При мъжа тази верига се задейства много мощно от отделянето на тестостерон по време на "нормален" оргазъм. Липсата на тестостерон и усилието на организма за възстановяването му задълбочават действието на порочното махало. При жената процесът е същият, но по-плавно изразен. По-плавно, но затова пък по-продължително. Психологически тези процеси се изразяват в стремеж към върхово удоволствие от всякакъв вид, след удовлетворяването на което следва изпадане в депресивно настроение, с гняв, раздразнителност, злоба, тъга, депресивност, агресия. 
Спасението, както може да се очаква, е в Любовта. Когато събитията в живота ни се преживяват с по-фина радост, а не със стремеж към грубо върхово удоволствие, когато имаме Любов - към любимия, към хората, просто като състояние, в тялото ни се отделя окситоцин - хормон и невромедиатор. Хипоталамусът го предава на хипофизата, и оттам в цялото тяло. Окситоцинът, според изследванията на медиците, е материалният субстрат на преживяването ни на Любов и благополучие. Той дава толерантност към болка, тревога, напрежение, страст. Окситоцинът ни прави търпеливи и спокойни. Той носи блаженство, но не от върхов сетивен тип, а като състояние на съзнанието, цялостно, продължително, плавно, нежно, любящо. 

Окситоцинът регулира и балансира равнищата на допамин и пролактин, уравновесява ги. Кара астралното махало на страст - омраза да застине в центъра. Това става когато преживяваме живота си на по-фино ниво. Външно нормално действащи, но вътрешно виждащи нещата от едно различно измерение - това на любовта. Окситоцинът ни прави непривързани, независими, спира адикциите от дроги, храна, секс, хазарт, алкохол ... Сънят се подобрява, депресиите си отиват. Как обаче да процедираме тази материална база за емоционален баланс и радост? Само с желание и думи за Любовта, стремеж към нея? Донякъде! Но - процесът си има и чисто биохимичен механизъм!
Доказано е, че заедно с дрогите и други подобни силни усещания, най-силното задействане на веригата на възнаграждение (допамин), и мъка(пролактин/пролактинът не ограничава действието си само до млекообразуването/), става при сексуалния оргазъм. Оргазмът от обикновен тип. Силен, върхов оргазъм, след което следва спад и емоционален дисбаланс. При мъжете това е по-рязко изразено, и по-бързо възстановимо със спермогенезата, а при жените е по-незабележимо, но по-продължително. 

Пак стигаме до секса - начин на употреба. Малцината, които могат естествено, без перверзии и репресия, да практикуват целомъдрие, уравновесяват организма си, махалото на хормоналната секреция се уравновесява, и стремежът им към вътрешната реалност води до стабилно отделяне(в нормални количества) на окситоцин. Жертвата на върховите преживявания на секса при такива хора води до преживяването му на по-фино ниво. Такива са някои монаси, аскети, учители, Ученици... Но - те са малко. И този метод не е за всички. Той е най-бърз и мощен, но е за малцина.

 
А за всички, според мен, е методът на овладяване на сексуалния оргазъм, култивирането му, извисяването му до висша нежна Любов. Такъв оргазъм може да трае с часове. И той не изчерпва, защото се преживява на по-фино, трансформирано ниво. Преживява се по-близко до източника на енергията си. Оргазмът става Любов. 
Разбира се, емоционалното и психическо благополучие в живота ни не се свежда само до секса. Има и социални взаимоотношения, разбирания, характер, ментални филтри и нагласи... Но, както са забелязали най-великите психолози, в основата на всяко човешко поведение и реакция стои сексът..

.
Аз смея да твърдя, че именно на неправилната му и невежа употреба се дължат огромна част от интрапсихичните катаклизми на индивида, както и напрегнатата (меко казано) междуличностна интеракция и социалните катаклизми в по-голям мащаб! 

Това е осмото от четиридесетте правила на Любовта от книгата на Елиф Шафак „Любов“. Ако то е Урокът на любовта, който сега дойде при вас, вероятно е време за търпение. Понеже, както казва Айнщайн, „Бог не играе на зарове“ и няма нищо случайно, това правило вероятно идва, за да ви напомни, че търпението е израз на вътрешна сила и без него не можем да развием силата на любовта. Именно в това виждам красотата на цитата по-горе – че ни показва, че търпението, което е свързано с любовта, може да вижда в бъдещето – когато розата вече е разцъфнала, а луната е станала пълна. Когато дълбоко вътре в сърцето си знам, че накрая всичко ще бъде наред, ми е много по-лесно да чакам и да се отпусна с доверие, че Животът ще ми донесе точно това, от което се нуждая. Просто трябва да чакам да узрее времето за това. А докато дойде това време, мога да правя това, което се прави, когато растат розите и луните – да се наслаждавам на процеса. Кой е казал, че търпението трябва да бъде нещо неприятно?!

Кирил Христов

Кирил Генчев Христов (23. 06. 1875, Стара Загора - 7.11.1944, София).

• Учи в родния си град, в Самоков, Търново и София.
• През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети Данте, Дж. Леопарди, Дж. Кардучи, Л. Стекети, Д'Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България.
• През 1897-98 живее в Неапол и Лайпциг.
• Учител в Шумен (1900), през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира сп. "Наш живот".
• През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. "Военни известия".
• През 1922 напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938.

Кирил Христов започва литературната си дейност с преводи от С. Я. Надсон и А. А. Плешчеев. За пръв път публикува свое стихотворение през 1895 в сп. "Дело" ( 9). Сътрудничи на всички литературни периодични издания. Пише стихове в социален дух, които разкриват влиянието на народническата и соц. литература върху него. Скоро настъпва идеен прелом - Xристов се свързва с кръга "Мисъл" (д-р Кръстев и П. П. Славейков), където адмирират и утвърждават литературния му талант. Кирил Христов е първият български поет, който си позволява да заяви за себе си, да манифестира в лириката си радостта от живота, чувствената наслада на любовта, да й даде право на съществуване в литературата, да възпроизведе природата в нейната подвижност и променливост, пълна с живот, творяща във вечна хармония със себе си. Първичен и непосредствен, Кирил Христов създава поезия, чужда на декадентската умора и изнеженост. Езикът му е предметен, земен, веществен, но почти непригоден за по-сложни психологически изяви. Един от източниците на творчеството му е народната песен, но в нея той не търси етически и философски стойности, а жизнерадост, красота и здраве. В епическите жанрове лирикът Xристов няма особени успехи, макар че "Русалка" и "Гюргя" са сред най-хубавите балади в българската литература - в тях той се издига над лиричния си субективизъм и стига до сливане с народностната етична представа. През 90-те г. Xристов се вписва в настроенията на обществото, изживяващо последните трепети на патриархалното си съзнание, и става изразител на една обществена необходимост, но по-късно изостава от развитието на националната литература. През Балканската война възпява военната доблест на народа, но в екзалтираните си стихове невинаги отличава истинския патриотизъм от шовинизма; в българската литературна история Кирил Христов оставя име и на тръбач на българския шовинизъм, независимо че в част от стиховете му се долавят и страданията на човека, изтръгнат насилствено от градивния си труд. Упрекван в липса на идеали, Xристов се насочва към сатиричната поезия, която вътрешно не му е присъща ("Полковник Джамбазов", "Орала мухата на вола на рогата"). Връща се към миналото, опитва се да реши големите национални и културни проблеми на българина - епопеята "Чеда на Балкана". Краят на I световна война носи на Xристов разочарования и покруса. Творбите му от този период (поезия, романите "Тъмни зори" и "Мечтатели") са бедни откъм художествено значими идеи, докато пътеписите и мемоарите му имат неоспоримо значение. Превежда драмата "Сирано дьо Бержерак" от Е. Ростан, стихотворения от М.

***
Далеко е народний съд! Грабете!

Плячкосвайте един през друг без свяст!
Народа няма скоро да се сети,
Та сметка да подири той от вас!

Вий виждате: съзнанйе слабо грее
Ощ тоз великотърпелив народ!
Вий виждате, че още той не смее
Дори да вярва в по-добър живот!

Плячкосвайте, грабете без пощада,
Догдето като просяк оголей!
И нека никой се от вас не нада,
Че гняв гърдите му ще разлюлей!

Но щом изтръгнете последний залък
Из разкървавените му зъби -
Ще чуйте вий и в тоз народец малък
На мзда велика страшните тръби.